— От рода на „Как се чувствате?“. Това ли искаш да ме питаш?
— И това също.
Дълго време не откъснах поглед от него. Колкото и да не го обичах заради това, което беше направил, не можех да отрека, че не го разбирам. Той просто си вършеше работата, както и аз самият си я бях вършил толкова пъти преди това. Погледнах часовника си и площадката на паркинга пред хотела. Нямаше таксита.
— С кола ли си?
— Да, служебна.
— Откарай ме до „Шато Мармонт“. Ще си поговорим по пътя.
— Официално?
— Официално.
Той включи един диктофон и го постави върху арматурното табло. Трябваха му само основните неща. Искаше да цитира думите ми за извършеното от мен предната нощ, вместо да разчита на сведенията от втора ръка, давани от официален говорител на ФБР. Това беше прекалено лесно, а той беше прекалено добър репортер, за да се задоволи с официалното резюме. Всеки път, когато това биваше възможно, той се добираше до първоизточника. Разбирах го. Нали и аз бях като него.
Разказването на историята ми достави някакво странно задоволство. Не беше нещо, което вече да не съм го съобщил на Джаксън в нашия вестник, така че не разкривах никакви вътрешнофирмени тайни. Уорън обаче по стечение на обстоятелствата беше вътре в историята още от самото начало и мисълта, че аз разказвах откъде води началото си тя и как свършва, ми доставяше известно удовлетворение.
Спестих обаче последните новости, тия за мрежата РТП и как Гомбъл я управляваше от затвора. Не заслужаваше чак толкова. Аз самият смятах да пиша за това, без значение дали щеше да бъде за „Роки“ или за някой от издателите в Ню Йорк.
Стигнахме до входа на „Шато Мармонт“. Едно пиколо отвори вратата, но аз не излязох. Погледнах Уорън.
— Още нещо?
— Не, мисля, че записах всичко. Трябва да се връщам в сградата на федералното ведомство, за да хвана пресконференцията. От това обаче ще стане страхотен репортаж.
— Да, ти и „Роки“ сте единствените, които разполагат с него. Нямам намерение втори път да ходя в хранилището, освен ако не бутнат нещо с шестцифрено число.
Той ме изгледа изненадано.
— Майтап, бе, Уорън. Вярно, пак бих се вмъкнал с теб в хранилището на фондацията, но това е всичко. Таблоидите обаче ще останат с пръст в устата.
— А издателите?
— Мисля върху това. А ти?
— Отказах се, щом излезе първият ти материал. Агентът ми каза, че редакторите, с които е разговарял, проявявали далеч по-голям интерес към теб, отколкото към мен. Твоят брат беше жертва, не моят. За всички беше очевидно, че си вътре в историята. Единственото нещо, което бих могъл да им шитна, би била някоя бърза и мръсна измишльотина. Благодаря. Държа на името си.
Кимнах и се извърнах към вратата с ръка върху дръжката.
— Благодаря ти, че ме докара.
— Благодаря ти за историята.
Бях вече излязъл от колата и затварях вратата, когато Уорън понечи да каже нещо, но спря.
— Какво има?
— Мислех да… а, такова… по дяволите, Джак, за източника ми по тази история. Ако…
— Забрави го, човече, това вече няма никакво значение. Нали ти казах, човекът е мъртъв, а ти направи онова, което всеки репортер би направил на твое място.
— Не, почакай. Не това исках да ти кажа… Аз не издавам източниците си, Джак, но мога да ти кажа кой не ми е бил източник. Торсън не ми е казвал дори и думичка, разбираш ли? Аз дори не го познавах.
Само кимнах безмълвно. Той не знаеше, че бях видял сметките за телефонните разговори от стаята на Торсън в хотела и знаех, че лъже. Някакъв нов ягуар плъзна под козирката на паркинга и закова; мъж и жена, облечени от глава до пети в черно, започнаха да се измъкват от него. Отново погледнах към Уорън. Какво ли се мъчеше да направи? Какъв ли номер се опитваше пак да ми скрои?
— Така ли?
Той обърна длан нагоре и кимна.
— Да, така е. След като той е мъртъв и ти си очевидец смъртта му, си помислих, че имаш право да го знаеш.
За втори път от началото на разговора ни го изгледах юдължително.
— Добре — казах. — Благодаря ти. Ще се видим пак.
Изправих се и затворих вратата, после се приведох да погледна Уорън през стъклото: махнах му. Той ми козирува и колата потегли.
45.
Включих компютъра към телефонната линия и се свързах с, компютъра на „Роки“, Електронната ми поща бе събрала тридесет и шест съобщения. Не бях я проверявал от два дни. Повечето от съобщенията бяха поздравления; макар и да не бяха предадени точно с такива думи: очевидно подателите им се бяха колебали, чудейки се дали е уместно да ме поздравяват за убийството на Поета. Имах две от Ван Джаксън, който ме питаше къде се намирам и ме молеше да му се обадя, и три от Грег Глен със същото съдържание. Телефонистката на „Роки“ бе напъхала и телесронограмите до мен в кутията на електронната ми поща: сред тях имаше няколко от репортери от цялата страна и от няколко холивудски филмови компании. Майка ми и Райли също се бяха обаждали. Без съмнение бях станал търсена личност. Съхраних всички съобщения, в случай че ми се наложеше да се обадя на подателите им, и излязох от мрежата.