— Да. Мак дори купи и една книга, в която се описва случаят. Изрови и някакво престаряло ченге в полицейското управление на Лос Анжелис Има доста сходства. Например начина на разрязването. Но онова е било преди петдесет години.
— Може някой да се е вдъхновил от книгата.
— Може. На него му хрумна същата мисъл.
Върнах фотографиите в плика и отново изгледах Уебстър.
— Била ли е лесбийка?
— Доколкото ни е известно, не. Имала си е приятел в Бат. Добро момче. Проверихме го. Чист е. Брат ти също известно време работи по тази евентуална следа. Нали разбираш, заради начина, по който убиецът е постъпил с парчетата от тялото й. Мислеше дали някой не й е отмъщавал, че е била лесбийка. За да каже на всички хора по този садистичен начин каква е била всъщност тя. Тази следа се оказа погрешна.
Кимнах.
— Имаш още четиридесет и пет минути.
— Знаеш ли, това е първият път от доста време насам, когато те чувам да му казваш Мак.
— Не се тревожи за това. Останаха ти още четиридесет и четири минути.
След фотографиите докладът от аутопсията ми се стори съвсем успокояващ. Забелязах, че според специалистите смъртта е настъпила през първия ден от изчезването й. Тя била мъртва повече от четиридесет часа, когато са открили тялото й.
По-голямата част от следствените доклади завършваха със задънени улици. Рутинните разследвания на семейството на жертвата, приятеля й, приятелките й от студентското градче, колежките й от детския дом, дори и на родителите на децата, за които се бе грижила, не бяха открили нищо. Почти всички имаха алибита.
Заключенията на докладите се свеждаха до извода, че Лофтън не е познавала убиеца си, че пътят и по някакъв начин се е пресякъл с неговия, и че просто това е било злощастна съдба. За неизвестния убиец говореха винаги в мъжки род, макар и да нямаше абсолютни доказателства за пола му. Жертвата не беше подлагана на сексуално насилие. Но най-жестоките убийци и осквернители на женски тела бяха мъже, а за да разрежеш на две човешко тяло, се искаше значителна сила. Не беше открит никакъв инструмент за рязане.
Макар че кръвта почти бе изтекла, по тялото имаше следи от следсмъртни синини, което означаваше, че между смъртта на жертвата и разчленяването й е минало време — около два-три часа според доклада.
Друга особеност беше часът, в който тялото е било захвърлено в парка. То беше открито приблизително четиридесет часа след смъртта на момичето според заключенията на съдебномедицинските специалисти. Паркът обаче беше много оживено място. Беше направо невероятно тялото да е престояло на открито толкова дълго време, без да го забележат, дори и да се има предвид фактът, че падналият сняг беше намалил значително броя на хората, разхождащи се по алеите му. В действителност според доклада тялото бе прекарало не повече от три часа на мястото, където е било открито след разсъмване от един любител на ранния джогинг.
Така че къде е било през цялото останало време? Следователите не можеха да дадат отговор на този въпрос. Но те разполагаха с известни улики.
Докладът с анализа на влакната отбелязваше голям брой чужди косми и памучни влакна, открити по тялото на жертвата и заплетени в косата й. Щом откриеха заподозрян, щяха да ги използват за сравнение. Една част от Доклада беше оградена с молив. В нея се посочваше, че е открито едно специфично влакно — капок — върху тялото в голямо количество, което предполагаше директен контакт на тялото с техния източник. Докладът твърдеше, че макар и близки до памучните, влакната от капок не се срещат често и основно се откриват в материали, изискващи плаваемост във вода, такива като надувни лодки, спасителни жилетки и някои спални чували. Зачудих се защо този раздел от доклада беше обграден с молив.
— Според Шон влакната от капок са ключът към мястото, където тялото е било държано през онези часове. Нали разбиращ, ако ние успеехме да открием място, където има такива влакна, които не са чак толкова често срещани, това би означавало, че сме открили мястото на престъплението. Обаче не успяхме.
Тъй като докладите бяха подредени хронологично, установявах редица предположения, които по-късно биваха отхвърляни. Буквално усещах как бе нараствало отчаянието на разследващите, Не бяха успели да стигнат доникъде. Беше ясно, че според брат ми Тереза Лофтън е попаднала на сериен убиец, най-трудният за откриване престъпник. Имаше приложен доклад, изпратен от Националния център по особено насилствени престъпления към ФБР с психологически профил на убиеца. Брат ми също бе запазил в папката едно копие на обзорен доклад от седемнадесет страници с аспекти от престъплението, които бе изпратил до групата, ангажирана с Програмата за изследване на особено насилствените престъпления (ПИОНП) към бюрото. Отговорът обаче на компютъра в ПИОНП беше отрицателен. Убийството на Лофтън не приличаше на нито едно от другите убийства в страната, за да ангажира вниманието на ФБР.