— Виж, Джак, не виждам как можеш да пишеш върху нея. Вчера вече обсъдихме темата. Прекалено си вътре в нещата. Не можеш да искаш от мен…
— Добре, добре, само питах. Аз… има две неща. Първо, открили са апартамента, в който Гладън се е укривал през последните дни. Вътре са намерили един труп. Поредната жертва. Можеш да започнеш от там. Твърде е възможно пресконференцията да се завърти около тази тема. Освен това можеш да кажеш на Джаксън да позвъни в оперативната служба тук и да пита за намерения компютър.
— Компютъра?
— Да, Гладън е имал един лаптоп в колата си. Дадоха го на компютърните си специалисти, които цяла нощ се блъскаха с него. Не знам, може би си струва да им позвъни човек. Може да са открили нещо.
— Добре, добре, а ти какво правиш?
— Наложи се да отида в службата им и да дам показания. Отиде ми цялата сутрин. Трябва им, за да отидат при областния прокурор и да поискат юридическо оправдание за постъпката ми. Върнах се едва когато приключихме.
— Не са ли ти казали как се развиват нещата?
— Не, само успях да подслушам двама агенти, които си говореха за тялото и компютъра, това е всичко.
— Е, като за начало бива.
Усмихнах се, тъй като той не ме виждаше. Казах му за последната жертва на Поета, тъй като това така и така щеше да се разбере. Но някой като Джаксън едва ли беше в състояние да изтръгне каквото и да било потвърждение от агентите за намерения компютър, да не говорим за съдържащата се в него информация. Бюрото щеше да огласи факта едва когато всичко бъде проучено и потвърдено.
— Съжалявам, че разполагам с толкова малко, Грег — казах аз. — Предай и на Джаксън съжалението ми. Та какво друго ще прави Шийди освен пресконференцията?
Тя беше момичето за всичко. Съвсем наскоро я бяха назначили в „летящия екип“; това бяха репортери, които по всяко време имаха бойна готовност в багажниците си, готови всеки момент да излетят при всяка вест за природно бедствие, голяма катастрофа или нещо от този род извън Денвър. Аз самият навремето бях изкарал известен период в екипа. Обаче след третата самолетна катастрофа и разговорите ми с хора, от чиито близки почти не бяха останали дори и следи, да не говорим за останки, реших, че това ми е достатъчно, и се върнах в отразяването на полицейското ежедневие.
— Не знам — каза Глен. — Ще се повърти наоколо. Кога се връщаш?
— Искат да съм наблизо, в случай, че от канцеларията на областния прокурор пожелаят да ме разпитват отново.
Мисля, че утре вече ще се изясни.
— Добре, чуеш ли нещо, обади ми се веднага. А на ония от рецепцията им загрей врата, загдето не са ти предали съобщението ми. Ще предам на Джаксън новината за компютъра. Бай, Джак.
— Добре. А за ръката ми не се тревожи, Глен. Вече се оправя.
— Какво?
— Знаех, че се тревожиш. Но тя се оправя, казвам ти.
И сигурно ще мога да си служа с нея.
— Джак, съжалявам. Всеки има такива дни.
— Да, знам. Бай.
46.
Обезболяващата таблетка започна да оказва въздействието си. Болката в ръката ми вече отшумяваше; блажено чувство на покой заизпълва тялото ми. След като приключих с Глен, включих отново телефона в компютъра, пуснах програмата за управление на факс-модема и предадох текста на офертата си до номера, който ми бе дал литературният агент. Докато слушах високите писъци на обменящите информация компютри, една мисъл проряза като мълния съзнанието ми. Обажданията, които бях правил от самолета.
Бях толкова ангажиран в доказването и изобличаването на Торсън като източника на Уорън, че почти не бях обърнал внимание на останалите телефонни разговори от хотелската му сметка, чиито номера бях набрал и аз по време на полета ми до Лос Анжелес. При един от тях ми беше отговорил компютър някъде във Флорида, може би някой в Центъра по превъзпитание в Райфорд.
Грабнах калъфа на компютъра, изтръсках върху леглото цялото му съдържание и прелистих и двата си бележника, но не открих бележките, които си бях водил в самолета. И тогава си спомних, че не си бяха водил бележки или записвал телефонните номера, защото изобщо не ми бе минавало през ума, че някой може да открадне сметките от стаята ми.
Опитах се да възстановя точния ход на действията си в самолета. Тогава бях направо вбесен от разговора на Торсън с Уорън. Именно този разговор ме беше убедил, че той е бил източникът на Уорън. Останалите номера, с които бе разговарял от стаята си, макар и направени в рамките на минути един от друг, не бяха привлекли вниманието ми.
Не бях видял номера, за който Клиърмаунтън бе споменал, че е бил набиран най-често от компютъра на Гла-дън. Замислих се дали да не му позвъня и да го помоля за номера, макар и да се съмнявах, че щеше да ми го даде без разрешение от Рейчъл или от Бакъс. А и това щеше да ме издаде, нещо, което инстинктът ми нашепваше да не го правя.