— Задръж още една секунда.
Той отново остави слушалката, преди да му отговоря. Този път обаче почти не се забави с отговора си.
— Да, имам тази информация. Ще ми кажеш ли защо ти е?
Този път беше мой ред да замълча.
— Не — произнесох накрая аз, опитвайки се да възприема възможно най-честния тон. — Само се опитвам да проумея нещо, Брад. Ако се получи така, както си мисля, ФБР първи ще го научат. Повярвай ми.
Хейзълтън направи малка пауза.
— Добре, Джак, вярвам ти. А и освен това Гладън е мъртъв. Едва ли издавам някакви доказателства от процеса, а и освен това не можеш да постигнеш с това кой знае какво. За субстанцията се установи, че е близка по сходство с две различни марки. „Рамзес“ с лубрикант и „Троянски златни“. Проблемът е там, че те са две от най-популярните марки в страната. Не спадат към това, което бихме нарекли неопровержимо доказателство за каквото и да било.
Може и да не беше от доказателството, което той би вкарал в залата на съда, но „Рамзес“ с лубрикант беше марката, която Рейчъл бе пъхнала в ръката ми през нощта в събота срещу неделя в хотелската ми стая. Благодарих му и без повече думи затворих.
Всичко излезе така, както бях предполагал, и всичко си дойде на мястото. Какви ли не начини опитвах през следващия час да опровергая теорията си, но напразно. Това беше теория, изградена върху основата на подозрението и спекулацията, но тя работеше като машина, всички части в синхрон. А аз нямах никакъв пръст, който да пъхна между колелата й.
Имах нужда от едно последно уточняване. Бледсоу. Крачех напред-назад в стаята в очакване да се обади, обзет от нетърпение. Излязох на балкона да глътна малко чист въздух, но и това не помогна. Отсреща ме гледаше втренчено човекът на „Малборо“. Извисяващото му се на девет метра лице доминираше целия Булевард на залеза. Прибрах се в стаята си.
Изведнъж ми се допи кола. Излязох от стаята, като оставих пуснато резето, за да не се затвори вратата сама, и се запътих по коридора към автоматите за продажба. Въпреки лекарството нервите ми бяха опънати до скъсване. Добре знаех обаче, че тази напрегнатост за броени минути щеше да се превърне в своята противоположност, ако не се подкрепях с кафе и захар. Звънът на телефона ме свари на средата на коридора и аз се затичах. Сграбчих телефона, без дори да затворя вратата след себе си.
— Дан?
Тишина.
— Тук е Рейчъл. Кой е Дан?
— О! — Едва успях да си поема дъх. — Той е… а, просто приятел във вестника. Чакам да ми се обади.
— Какво ти е, Джак?
— Не мога да си поема дъх. Бях в коридора, когато чух телефона.
— Господи, сигурно е било като сто метра спринт.
— Нещо такова. Задръж малко.
Върнах се до вратата и затворих, после сложих маската на актьора, докато се върна на телефона.
— Рейчъл?
— Виж, исках само да ти кажа, че заминавам. Боб иска да се върна във Флорида и да разровя тая работа с РТП.
— О!
— Сигурно ще ми отнеме няколко дни.
Индикаторът за постъпващи съобщения върху телефона ми замига. Бледсоу, помислих аз и проклех момента, който бе избрал да ми се обади.
— Добре, Рейчъл.
— Не е зле да прекараме някъде заедно, след като всичко приключи. Мислех да си взема отпуск.
— Така си и мислех, че ти е крайно време.
Сетих се за бележката върху календара на бюрото й в Куантико. Едва сега ме прониза мисълта, че това беше периодът, през който трябва да е отишла във Финикс и да е убила Орсулак.
— Не помня откога не съм излизала в отпуск. Иска ми се да посетя Италия — Венеция.
Не я уличих в лъжа. Нищо не й отговорих и това я изнерви. Оказах се твърде слаб актьор.
— Джак, ще ми кажеш ли какво има?
— Нищо.
— Не ти вярвам.
Поколебах се, преди да проговоря.
— Едно нещо не ми дава покой, Рейчъл.
— Кажи.
— Онази нощ, когато за пръв път бяхме заедно, звъних в стаята ти, след като излезе. Исках да ти пожелая лека нощ, нали разбираш, и да ти кажа колко съм щастлив, че сме заедно. Но не ми отговори. Дори отидох до вратата ти и почуках. Никой не се обади. На следващата сутрин ми каза, че си срещнала Торсън в коридора. Не знам, това не ми излиза от ума.
— Кое не ти излиза от ума, Джак?
— Не знам, просто не ми излиза. Чудя се къде си била, когато ти се обаждах по телефона и когато чуках на вратата.
Не ми отговори веднага, но когато го направи, гневът й пращеше по телефона като късо съединение.
— Джак, знаеш ли на какво ми приличаш? На един побъркан от ревност гимназист. Също като момчето от пейките, за което ми разказа. Вярно, тогава видях Торсън в коридора, така е, дори признавам, че той си мислеше, че търся него, че се нуждая от него. Но това беше всичко. Не мога да ти обясня защо не съм чула телефона ти, разбираш ли? Може би си избрал някоя друга стая, а може в този момент да съм била под душа и да съм симислела каква чудна нощ сме прекарали двамата с теб. А може би изобщо не е необходимо да ти давам обяснения или да се защитавам. Щом не можеш да преодолееш дребничката си ревност, тогава си намери друга жена и друг живот.