— Виж, Рейчъл, съжалявам, разбираш ли? Ти ме запита какво не е наред и аз ти отговорих.
— Явно си взел повече хапчета, отколкото е трябвало. Съветът ми към теб е да си отспиш, Джак. А сега извинявай, но гоня самолет.
И тя затвори.
— Сбогом — изрекох на безмълвието.
47.
Слънцето клонеше към залез и небето бе придобило цвета на зрял портокал с ивици фосфоресциращо розово. Беше красиво въпреки плясъка на рекламните табла покрай булеварда. Стоях на балкона, опитвайки се да събера мислите си, докато чаках обаждането на Бледсоу. Той ми беше оставил съобщението по време на разговора ми с Рейчъл. А то гласеше, че не е в офиса си и ще ми се обади по-късно.
Загледах се в човека на „Малборо“, с леко присвитите си очи със ситни бръчици около тях и с лице недокоснато от времето. Открай време беше един от героите ми, една икона, без значение, че винаги е бил изкуствен като страница от списание или знак от реклама. Спомних си как вечеряхме у дома, всеки път седнал от дясната страна на баща си. Как цигарата му непрекъснато димеше, а пепелникът му стоеше винаги отдясно до чинията му. Как станах пушач покрай него. Той ми изглеждаше също като човека на „Малборо“. Поне тогава.
Прибрах се в стаята и телефонирах у дома. Обади се майка ми. Тя мина през цялата процедура на уточняването дали съм жив и здрав и нежно ме скастри, че не съм се обадил по-рано. Накрая, след като я успокоих и я уверих, че съм наред, помолих я да даде слушалката на баща ми. Не бяхме разговаряли от погребението, ако тогава изобщо бяхме разменили и две думи.
— Татко?
— Сине… Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм. А ти?
— О, разбира се. Само се тревожехме за теб, това е всичко.
— Недейте. Всичко е наред.
— Това е някаква лудост, нали?
— Имаш предвид Гладън ли? Да.
— Рай ли е тук, при нас. Ще прекараме заедно няколко дни.
— Това е хубаво, татко.
— Искаш ли да говориш с нея?
— Не, исках да говоря с теб.
Това го накара да замълчи, а може би го и поизнерви.
— В Лос Анжелес ли си?
— Ще остана още най-малко два дни. Аз просто… се обадих, защото исках… мислех си за разни неща и исках да ти кажа, че съжалявам.
— Да съжаляваш за какво, сине?
— За всичко. За Сара, за Шон, за каквото се сетиш. — Изсмях се така, както се смее човек, когато никак не му е до смях. — Съжалявам за всичко.
— Джак, сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм.
— Виж, не е необходимо да ми казваш, че съжаляваш.
— Не, трябва.
— Виж… тогава и ние съжаляваме. Аз съжалявам.
След кратко мълчание отговорих:
— Благодаря ти, татко. Трябва да прекъсваме, имам работа. Кажи на мама довиждане от мен и поздрави Райли.
— Непременно. Защо не се отбиеш тук, когато се прибереш? Да изкараме заедно няколко дни, а?
— Непременно.
Затворих. Човекът на „Малборо“ отново изплува в мислите ми. Погледнах през отворената врата на балкона и видях очите му да надзъртат над перилата. Ръката отново започна да ме наболява. Главата ми също. Знаех прекалено много, а никак не ми се искаше. Взех още едно хапче.
В пет и половина Бледсоу най-после се обади. Не ми съобщи добри новини. Това беше последният елемент от пъзела, последната нишка надежда, която така отчаяно стисках. Докато го слушах, изпитвах чувството, че кръвта се оттича от сърцето ми. Отново бях сам. А най-страшното беше, че жената, която така желаех, не само ме беше отритнала. Тя ме беше използвала и предала по начин, на който според мен никоя жена не беше способна.
— Това научих, приятел — каза Бледсоу. — Само си дръж шапката да не хвръкне. Друго нищо не мога да ти кажа.
— Давай.
— Рейчъл Уолинг. Баща й се казваше Харви Уолинг. Не го познавах. Бях в патрула, когато беше детектив. Говорих с един от старите песове и той ми каза, че на твоя човек му викали Харви Гюрултаджията. Нали разбираш, не носел много и буйствал. Бил от самотните типове, живеел изолирано.
— Как е умрял?
— Ще стигнем и до там. Накарах един приятел да измъкне старата папка от архивите. Случило се е преди деветнадесет години. Чудна работа как не си го спомням. Сигурно тогава съм работил със заровена глава. Както и да е, срещнах се с моя човек в таверната „Фелс Пале“. Донесе папката. Определено е бил нейният старец. И нейното име е вътре. Тя го е открила. Той се самоубил. В слепоочието. Минало е като самоубийство, макар и да е имало и някои неясноти.