Той вдигна ръка, тъй като Картър отново се бе обадил. Бакъс слуша известно време и после каза:
— Точно на Мълхоланд и после първата пресечка вляво. Много е лесно. Какъв е номерът на вашата централа?
Той съобщи на Картър, че ще бъдем там преди него, като добави, че очаква пълно самоотдаване по случая, и след това затвори.
Докато се отдалечавахме от хотела, тайно махнах на човека на „Малборо“. Поехме на изток по Булеварда на залеза към булевард „Лоръл Каньон“ и после по виещата се серпантина нагоре по планината.
— Как Ще проработи това? — запитах. — Как ще успееш да доведеш Рейчъл до това място, където отиваме сега?
— Ще й оставиш съобщение на телефонния й секретарв Куантико. Ще й кажеш, че си в дома на приятел, някой от вестника ти, който се е преместил да живее тук, и ще оставиш номера. После, когато разговарям с нея, ще й кажа, че съм я повикал обратно, защото си се обаждал, отправяйки странни нападки към нея, но никой не знае къде си. Ще й кажа, че според мен си взел твърде много обезболяващи таблетки, но че въпреки това трябва да те открием.
Усещах нарастващо безпокойство от перспективата да послужа като примамка, изправяйки се лице в лице с Рейчъл. Не знаех как щях да се справя.
— Разбира се, тя веднага ще схване каква е работата — продължи Бакъс. — Но няма да ти звъни. Вместо това ще проследи номера, добирайки се до адреса на къщата и ще дойде при теб, Джак. Сама. Поради една причина.
— Каква? — запитах, макар и много добре да разбирах.
— Или да се опита да разбере какво си научил… или да те убие. Защото ще смята, че ти си единственият, който го знае. Може би ще се опита да те убеди, че грешиш с налудничавите си предположения. Или може би направо ще се опита да ти пръсне черепа. Предполагам, че второто е по-вероятно.
Кимнах. Така си и мислех.
— Но ние ще бъдем там. Вътре в къщата, близо до теб. Това едва ли беше успокоение.
— Не знам…
— Не се тревожи, Джак — проговори Бакъс, потупвайки ме окуражително по рамото. — Ти ще си в пълна безопасност и този път вече няма да има повече издънки. Това, за което си струва да си поблъскаш наистина главата, е как да й развържеш езика. Запиши я, Джак. Накарай я да си признае само една част от Историята на Поета, а останалото вече е наша грижа. Само направи така, че да се разприказва.
— Ще опитам.
— Всичко ще е наред.
Вече след Мълхоланд Драйв той зави надясно точно както му беше обяснил Картър и поехме по виещия се по планинския склон път, който ни предлагаше чудесен изглед. Изминахме така повече от два километра, докато стигнахме до Райтууд Драйв, след което завихме наляво И се спуснахме сред няколко разпръснати къщи, издигнати върху стоманени пилони, надвиснали над ръба на пропастта, несигурни доказателства за майсторството и Желанията на създателите им да оставят отпечатъка от творчеството си върху всеки хълм в града.
— Как мислиш, дали вътре живеят хора? — запита Бакъс.
— Не знам. Аз самият едва ли бих желал да съм вътре по време на земетресение.
Бакъс караше бавно, за да Не пропусне къщата, докато аз се мъчех да зърна за пореден път долината между къщите. Здрачът бавно падаше и светлините започваха да се запалват тук-там. Бакъс спря колата пред една къща точно на завоя на пътя.
— Ето я.
Беше малка и дървена. От мястото, на което се намирахме, пилоните не можеха да се видят, а и тя изглеждаше готова да отплува всеки миг в долината. Двамата останахме загледани известно време в нея, преди да се измъкнем от колата.
— Ами ако знае за къщата?
— Кой, Рейчъл ли? Няма откъде, Джак. Аз самият знам за нея единствено само защото Клиърмаунтън ми каза. И то под формата на клюка. Някои от момчетата от оперативната служба използват къщата при удобен случай, ако разбираш какво имам предвид. Когато са с някого, когото не могат да заведат вкъщи.
Извърнах се към него и той ми намигна.
— Хайде да излизаме — каза. — Не забравяй нещата си.
На входната врата имаше малък сейф с ключалка. Бакъс набра комбинацията и го отвори, измъквайки ключа от вътрешността му.
Отвори вратата и запали осветлението в една ниша до входа. Последвах го и затворих след себе си. Къщата беше обзаведена спартански, но аз дори не се огледах, защото вниманието ми мигновено беше привлечено от стената в дъното на всекидневната. Тя беше изградена изцяло от дебели стъклени панели, предлагащи вълшебна гледка на цялата долина, проснала се в подножието на къщата. Прекосих стаята и се втренчих навън, хипнотизирай от светлините. В дъното на долината се виждаше склонът на друга планинска верига. Беше красиво. Приближих се до стъклото, така че дъхът ми се отпечата върху него, и се вгледах в мрака под краката си. Обзе ме паника и отстъпих в същия миг, в който Бакъс запали лампата в стаята.