Това обаче беше достатъчно. Хватката на Бакъс се раз-хлаби.
— Рейчъл! — извиках аз в същия момент, в който Бакъс измъкна револвера от кобура си, извъртя се и стреля срещу нея.
Последва размяна на изстрели, при които Вакъс беше отхвърлен на пода. Чух как се пръсна един от стъклените панели и студеният вечерен въздух нахлу в стаята, докато Бакъс дращеше по пода да се прикрие зад стола, на който седях.
Рейчъл се хвърли иззад ъгъла, сграбчи лампата и я изтръгна от контакта. Стаята потъна в мрак, нарушаван единствено от разсеяната светлина откъм долината, Той изстреля още два куршума срещу нея; детонацията на оръжието му беше толкова близо до главата ми, че за момент оглушах, Усетих го как дърпа стола към себе си, за да си осигури по-добро прикритие. Бях като човек, идващ на себе си след дълбок кошмар. Започнах да се надигам, за да усетя само след миг ръката му върху рамото ми да ме придърпва обратно на стола.
— Рейчъл — извика Бакъс, — стреляш ли още веднъж, ще го убиеш! Нима това искаш? Хвърли оръжието и излез, Ще обсъдим всичко.
— Не го слущай, Рейчъл — извиках, — Ще ни убие и двамата! Застреляй го! Убий го!
Тя се претърколи още веднъж покрай надупчената от куршуми стена, Този път съвсем ниско по пода, Дулото на револвера й сочеше точно над дясното ми рамо, но се поколеба. Бакъс обаче не изпитваше никакви колебания, Той стреля два пъти, докато Рейчъл се хвърляше обратно зад прикритието на ъгъла. Стената над нишата експлодира в парчета мазилка и прах.
— Рейчъл! — изкрещях аз.
Забих с всичка сила токовете на обувките си в килима и блъснах стола назад.
Движението ми изненада Бакъс. Усетих как столът го халоса здравата; ударът го отхвърли настрана от прикритието му. В този момент Рейчъл отново изскочи иззад зад нишата и стаята експлодира в блясъка на поредицата й от изстрели.
Зад гърба ми Бакъс нададе силен писък и после настана тишина. Очите ми бавно се нагаждаха към слабата светлина. Видях Рейчъл бавно да пристъпва напред към мен. Държеше револвера си високо в двете си протегнати ръце с неподвижни лакти. Оръжието сочеше зад мен. Бавно се извърнах. На ръба на разбитата стъклена стена тя спря и насочи оръжието си надолу в мрака, където бе изчезнал Бакъс, Стоя така изваяна като статуя повече от половин минута, докато се убеди напълно, че е изчезнал.
Тишината сграбчи къщата. Студеният нощен въздух накара кожата ми да настръхне. Накрая тя се извърна и дойде при мен. Сграбчи ме за ръката и ми помогна да се изправя.
— Хайде, Джак — каза, — всичко свърши. Ранен ли си? Ударен ли си?
— Шон.
— Какво?
— Нищо. Ти добре ли си?
— Така мисля. Ударен ли си?
Погледът й беше насочен към пода зад мен. Обърнах се. По пода имаше следи от кръв и разбити стъкла.
— Не, не е от мен — казах. — Ти го улучи. Или стъклото го е рязнало.
Двамата пристъпихме до ръба на пода. Долу имаше само мрак. Единствените звуци, които долитаха оттам, бяха на вятъра, шумолящ в клоните на дърветата, и шумът от движението по пътя.
— Рейчъл, съжалявам — произнесох. — Мислех си, че… Мислех си, че това си ти. Съжалявам.
— Не говори нищо, Джак. Ще го обсъдим по-късно.
— Мислех, че си излетяла.
— След разговора ни по телефона разбрах, че нещо не е наред. И тогава ми се обади Брад Хейзълтън и ми каза за какво си го търсил. Реших да поговоря с теб, преди да тръгна. Отидох до хотела и видях как тръгвате двамата с Бакъс. Не знам защо, но ви последвах. Сигурно защото Боб изпрати във Флорида мен, вместо Гордън. От този момент нататък вече му нямах вяра.
— Колко дочу от разговора ни тук?
— Достатъчно. Не можех да действам, докато не си прибереше оръжието в кобура. Съжалявам, че трябваше да минеш и през това, Джак.
Тя се отдръпна, но аз останах на ръба, втренчен в мрака долу.
— Не го попитах за другите. Не го попитах защо го е правил.
— Какви други?
— Шон, останалите. Белтран си е получил заслуженото. Но защо Шон? Защо другите?
— Няма обяснение, Джак. А дори и да е имало, никога няма да го научим. Колата ми е на пътя, малко по-надолу. Трябва да се върна и да повикам помощ и хеликоптер да претърси каньона. За да сме сигурни. Добре ще е да се обадя и в болницата.
— Защо?
— За да им кажа колко хапчета от техните си взел и да разбера какво да правим.
Тя тръгна към нишата на входа.
— Рейчъл — повиках след нея. — Благодаря ти.
— Няма защо, Джак.
49.
Малко след като Рейчъл излезе, рухнах върху дивана, потъвайки в меката бездна на мрака. В просъница долових шума от приближаващия се хеликоптер, но не можах да се събудя. Накрая, когато се събудих, беше вече три сутринта. Откараха ме на тринадесетия етаж на сградата на Федералното ведомство и ме вкараха в едно малко помещение за разпити. През следващите пет часа двама агенти с мрачни физиономии, които до този момент не бях виждал, ми задаваха въпроси, принуждавайки ме да повтарям историята си дотогава, докато накрая вече ми се повръщаше. За това интервю нямаше повикана стенографка, защото сега разговаряхме за един от техните хора и имах чувството, че искаха да пъхнат показанията ми в някакъв калъп, който да им е изгоден, преди да го обявят официално.