— Кой може да знае? Получавали сме толкова много обаждания по случая, че човек може цял ден да записва постъпващите съобщения. А може би и той не е знаел. Може би е знаел само, Че някой иска да говори с него. Брат ти беше взел толкова присърце случая, че щеше да се срещне с всеки, който му кажеше, че има някаква информация за убийството. Ще ти издам една малка тайна. Това е нещо, което няма да го откриеш сред документите, защото не искаше хората да си мислят, че е изкукуригал. Но той се срещна с онзи психо, медиума, който е споменат там.
— И какво научи?
— Нищо. Само някакви дивотии, че убиецът отново бил излязъл и дебнел поредната си жертва. Да, беше като… няма майтап, голяма помощ ми оказа. Така или иначе, това не влезе в досието, историята с медиума де. Не искам хората да си мислят, че Мак е бил превъртял.
Не му казах, че смятах постъпката му за безсмислена. Брат ми се беше самоубил, а Уекслър се стараеше да ограничи вредата върху образа на Мак, която би причинила вестта, че е прибягнал до помощта на откачалка.
— Няма да излезе от тази стая — Произнесох аз. След известно мълчание добавих; — Така че каква ти е теорията за случилото се този, ден, Уекс? Лично твоето мнение, а не официалното заключение.
— Моята теория ли? Теорията ми е, че той е отишъл там и онзи, който и да е бил, не се е показал. Оказало се е поредната сляпа улица и това вече е преляло чашата. Отишъл е до онова езеро и го е направил… Ще пишеш ли за случая?
— Не знам още. Може би.
— Виж, не знам как да го изразя, но нещата стоят така. Той беше твой брат, но беше мой приятел. Аз дори може би го познавах по-добре от теб. Остави го на мира. Нека мъртвите спят.
Казах му, че ще си помисля, но това беше само за да го успокоя. Вече бях решил. Тръгнах си, като преди това погледнах часовника, за да се уверя, че разполагам с достатъчно време, за да стигна преди свечеряване до парка Естес.
6.
Минаваше пет, когато се добрах до паркинга на езерото Беър. Беше точно така, както е било и при брат ми, безлюдно. Лед покриваше езерото и температурата падаше бързо, Небето вече се обагряше в пурпур и потъмняваше бързо. Съвсем не беше подходящо място за разходка за местни жители или туристи по това време на деня.
Докато карах през паркинга, размишлявах над причината, накарала го да избере това място. Доколкото знаех, то нямаше нищо общо със случая Лосртън. Но бях сигурен, че знам защо. Паркирах точно на мястото, където е бил паркирал и той, и останах замислен в колата.
Под издадената козирка на будката на пазача висеше лампа. Реших да отида и да проверя дали Пена, свидетелят, беше там. В този момент обаче ми дойде друга мисъл. Преместих се на дясната седалка, поех си два пъти дълбоко въздух, после отворих вратата и се втурнах с всичка сила към най-близките до колата дървета. Броях на глас с хиляди, докато бягах. Бях стигнал до единадесет хиляди, когато подминах снежния банкет и се добрах до укритието, което предлагаха дърветата.
Застанал така в гората, затънал дълбоко в снега, аз се приведох и положих ръце на коленете, докато се мъчех да успокоя дишането си. Не беше възможно някой стрелец да е успял да се добере до гората, ако Пена е изскочил от будката за посоченото от него време. Накрая дишането ми се нормализира и се запътих към будката на пазача, като се питах как да подходя към него. Като репортер или като брат?
Пена беше. Видях го зад стъклото. Прочетох табелката х с името върху униформата му. Тъкмо заключваше бюрото, когато погледнах през прозореца. Работният му ден вече приключваше.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? Тъкмо затварям.
— Да, тъкмо се чудех дали мога да ви задам няколко въпроса.
Той излезе, оглеждайки ме подозрително, защото съвсем не бях в подходящото облекло за разходка из снега. Дънки, маратонки и кадифена риза под дебел вълнен пуловер. Бях си оставил палтото в колата и умирах от студ.
— Казвам се Джак Макавой.
Изчаках да видя дали ще се досети. Нямаше никаква реакция.
— Брат ми… е мъжът, когото сте открили тук преди две седмици.
Посочих към паркинга.
— О! — възкликна той. — В колата. Полицейският служител.
— Прекарах цял ден в полицията, като се ровех из докладите и останалите материали. Исках само да дойда и да погледна. Трудно е, знаете… да се примиря.
Той кимна и неумело се опита да скрие един бърз поглед към часовника си.
— Искам да ви задам само няколко въпроса. Вътре ли бяхте, когато го чухте? Искам да кажа изстрела.
Говорех бързо, като се стараех да не му давам възможност да ме прекъсне.
— Да — отвърна той. Имаше вид на човек, който се кани да вземе всеки миг решение за нещо и накрая го взе. Продължи да говори: — Тъкмо затварях, също както тази вечер, и се канех да се прибирам у дома. И тогава го чух. Не ми беше за пръв път, така че веднага разбрах какво става. Не знам защо. Всъщност в първия момент реших, че са бракониери, които гонят сърна. Веднага изскочих и най-напред погледнах към паркинга. Видях колата. И него вътре. Всички прозорци бяха силно замъглени, но аз го видях. Беше зад кормилото. Нещо по начина, по който се бе отпуснал върху седалката, ми подсказа какво се е случило… Съжалявам, че е бил брат ви. Кимнах и огледах къщичката му. Имаше само една стаичка и складово помещение. Пет секунди са изминали от момента на изстрела, докато види паркинга.