— Ти ме чу, Джак. Ние ще й съобщим. Това е наша работа, но искаме и ти да бъдеш там, ако се наложи да й помогнеш. Ако й прилошее, нали разбираш. Съгласен ли си?
— Да.
— Добре, Джак.
Пътувахме към дома на Шон в Боулдър. Знаех обаче, че никой нямаше да изненада съпругата му Рай ли. Тя щеше да го разбере още щом отвори вратата и ни види и тримата застанали пред нея без Шон. Всяка съпруга на полицай би го разбрала. Животът им преминава в очакване на този ден. Всеки път, когато на вратата им се почука, те очакват да видят вестителите на смъртта. Този път това щеше да се случи.
— Тя ще се досети още щом ни види — казах.
— Сигурно — кимна Уекслър. — Всички разбират.
И тогава проумях, че именно на това и разчитаха. Щеше да им улесни задачата.
Отпуснах глава, пъхнах пръсти под очилата си и стиснах основата на носа си. Сякаш се бях превърнал в герой от репортажите си, зашеметен от мъката и загубата, които подробно описвах така, че да мога да изкарам една сграбчваща осемдесетсантиметрова статия във вестника, А сега аз бях един от участниците в тази история.
Обзе ме срам, като се сетих как съм безпокоял по телефона вдовиците или родителите на загинало дете, или брат на някой самоубиец. Да, имах дори и такива в архива си. Нямаше смърт, за която да не съм писал и която да не ме е превръщала в натрапник на нечия скръб.
Как се чувствате? Обикновено това е първият въпрос на един репортер. А ако не беше толкова директен, тогава го прикривах в думи, предназначени да изразяват съчувствие и разбиране — чувства, които всъщност не изпитвах. Имам си и спомен от безсърдечието си — белег точно на брадичката ми. Получих го от един годежен пръстен с диамант на жена, чийто годеник бе загинал в лавина близо до Брекънридж. Зададох й дежурния въпрос и тя ме удари по лицето. По онова време още бях зелен в занаята и си помислих, че не са ме разбрали правилно. Сега си нося белега като значка.
— Спрете, ако обичате — помолих ги аз. — Ще повърна.
Уекслър рязко завъртя кормилото към отбивката на пътя и натисна спирачките. Колата поднесе малко, но той успя да я овладее. Трескаво се опитах да отворя вратата още преди колата да е спряла напълно, но дръжката не искаше да се раздвижи. Изведнъж проумях, че това е полицейска кола, пътниците на задната седалка често пъти биваха заподозрени или затворници. Задните врати имаха блокиращи устройства, които се управляваха от предното табло.
— Вратата — успях да изхъркам.
Колата накрая спря и Уекслър освободи блокировката. Блъснах рязко вратата, приведох се навън и повърнах. Три пъти. Половин минута бях като труп в очакване на следващия пристъп, но това беше всичко. Стомахът ми се беше изпразнил. Помислих си за задната седалка, за заподозрените и затворниците. Това, което представлявах в момента. Заподозрян като брат. Затворник на своята гордост. Присъдата, разбира се, щеше да бъде доживотна.
Излязох от колата и пристъпих на ръба на платното, където светлините на преминаващите коли се пресичаха в подвижните дъги на изгорелите газове над февруарския сняг. Бяхме спрели край някаква ливада, но не знаех точно къде. Не бях обърнал внимание колко се бяхме отдалечили от Боулдър. Свалих ръкавиците и очилата и ги напъхах в джобовете на палтото си. После се приведох и разрових мръсния сняг, докато отдолу се показа чиста бяла повърхност. Загребах с шепите си от тази ледена и чиста маса и затърках лицето си, докато накрая престанах да го усещам.
— Добре ли си? — запита ме Сейнт Луис.
Беше застанал зад мен и ми отправи тъпия си въпрос, Все едно, че ме беше запитал: „Как се чувстваш?“ Престорих се, че не съм го чул.
— Да тръгваме — казах.
Върнахме се в колата и Уекслър безмълвно я върна на шосето. Видях един знак за излизане от Брумфийлд и вече знаех, че сме на средата на пътя. Израснал съм в Боулдър и бях изминавал поне хиляда пъти петте километра и половина, които го делят от Денвър, но сега пътят ми се стори съвсем непознат.
За пръв път си помислих за родителите си и как щяха да го понесат. Стоически, бях уверен. Те с всичко се справяха по този начин. Никога не го обсъждаха. Само продължаваха. Така постъпиха и тогава със Сара. Сега щяха да го повторят и с Шон.
— Защо го е направил? — запитах аз след няколко минути.
Детективите не казаха нищо.
— Аз съм неговият брат, имам право да знам. Ние сме близнаци, по дяволите!