— Не е изпитал болка — произнесе Пена.
— Какво?
— Искам просто да го знаете от мен. Не мисля, че е изпитал физическа болка. Изтичах до колата. Беше мъртъв. Смъртта е настъпила мигновено.
— В докладите на полицията пише, че не сте успели да го видите съвсем отблизо. Вратите са били заключени.
— Да, опитах се да отворя вратата. Но със сигурност мога да кажа, че беше мъртъв. И тогава се върнах обратно, за да телефонирам.
— От колко време предполагате, че е бил паркирал преди да го извърши?
— Не знам. Както вече казах на полицията, нямам пряка гледка към паркинга. В склада има нагревател и стоях там около час, преди да чуя изстрела. Може и през цялото това време да е бил на паркинга. Като си помисля сега за това, сигурно е било така.
Кимнах.
— Не сте го виждали край езерото, нали? Искам да кажа, преди да падне снегът?
— Около езерото? Не. Не съм виждал никого около езерото.
Мъчех се да измисля още някой въпрос, но нищо не ми идваше наум.
— Откриха ли защо го е направил? — запита Пена. — Казах ви, знам, че е бил полицейски служител.
Поклатих глава. Нямах желание да го обсъждам с този непознат човек. Благодарих му и тръгнах обратно към паркинга, докато той заключваше вратата на къщичката. Моето темпо беше единствената кола в почистения паркинг. Хрумна ми нещо и се обърнах.
— Колко често почистват тук?
Пена се дръпна от вратата.
— След всеки сняг.
Кимнах. Дойде ми още една мисъл.
— Къде паркирате?
— Имаме една база на около километър надолу по пътя.
Оставям колата там и хващам една пътека насам. Вечер изминавам обратния път.
— Искате ли да ви закарам?
— Не. Но ви благодаря все пак. По пътеката ще стигна по-бързо.
По целия път на връщане в Боулдър си мислех за последния път, когато се бях отбивал до езерото Беър. Беше пак през зимата. Но езерото не беше замръзнало, поне не цялото. И когато си тръгвах и онзи път, се чувствах все така измръзнал и сам. И виновен.
Райли изглеждаше състарена с десет години, когато я видях отново след погребението. Но дори и така, пак изпитах шок, когато отвори вратата. Едва сега разбрах, че Тереза Лофтън беше почти същата като Райли Макавой на 19 години. Замислих се дали Скалари или някой друг беше питал психиатрите за това.
Въведе ме вътре. Съзнаваше, че не изглежда добре. След като бе отворила вратата, небрежно повдигна ръката си до лицето, за да закрие страната си. Усмихна се вяло, влязохме в кухнята и ме запита дали искам кафе. Аз отказах. Седнах на кухненската маса. Изглеждаше така, сякаш всеки път, когато се отбивах тук, се събирахме около кухненската маса. Дори и след като Шон вече го нямаше, това не се беше променило.
— Исках да ти кажа, че възнамерявам да пиша за Шон. Тя нищо не отговори и не ме погледна. Изправи се и започна да изпразва миячната машина за съдове, Зачаках.
— Трябва ли? — запита накрая.
— Да… така мисля.
Тя не каза нищо.
— Ще се обадя на психолога, Доршнър. Не знам дали ще пожелае да разговаряме, но след като Шон го няма, не виждам защо да ми отказва. Но той може да поиска разрешението ти…
— Не се тревожи, Джак, няма да правя опити да те спирам.
Кимнах с благодарност, въпреки острия тон, с който ми отговори.
— Днес бях при ченгетата и ходих до езерото.
Не искам да слушам нищо за това, Джак. Ако ти се чувстваш длъжен да пишеш, това си е твой избор. Прави, каквото си решил. Но аз не искам да чувам нищо за това. А ако ти напишеш за Шон, и това няма да прочета. Ще направя това, което трябва да направя.
Кимнах.
— Разбирам — казах. — Има само още едно нещо, за което искам да те попитам. И тогава ще те оставя на мира.
— Какво искаш да кажеш с това „ще те оставя на мира“? — запита ядосано тя. — Иска ми се да можеха да ме оставят на мира. Но нямам покой. И до края на живота си няма да го намеря. Искаш да пишеш за това? Мислиш си, че по този начин ще се спасиш? А аз как да се спася, Джак?