Гладън се замисли какво ли имаше в портфейла му. Накрая реши, че нищо важно. Шофьорската му книжка, издадена в Алабама, го идентифицираше като Харолд Бризбейн. Беше се сдобил с нея чрез мрежата, заменяйки снимките върху документите за самоличност. Имаше още един такъв документ в колата и щеше да каже сбогом на Харолд Бризбейн веднага щом се измъкнеше от ареста.
Не намериха ключовете за колата у него. Беше ги скрил добре. Гладън бе предвидил възможността, че може да изгърми. Знаеше как да задържи ченгетата далеч от колата си. Опитът го беше научи. Да взема такива предпазни мерки, винаги да планира възможно най-лошото развитие на нещата. На това го беше научил Хорас в Райфорд през всичките онези нощи, прекарани заедно.
В детективското бюро на Полицейското управление на Санта Моника грубо, но мълчаливо го напъхаха в стаята за разпит с размери два на два метра. Сложиха го да седне върху един от сивите стоманени столове и свалиха едната белезница, за да я заключат към стоманената халка, закачена към завинтена скоба в центъра на масата.
Върху стената, срещу която беше обърнат, имаше Прозорец с огледално стъкло и Гладън разпра, че това е стаята за разпити. Не знаеше само със сигурност кого ли може да са довели от другата страна на стъклото, След излизането си се беше покрил в Лос Анжелис А не виждаше никакъв начин да е бил проследен от Финикс или Денвър или откъдето и да било другаде.
В един момент му се стори, че долавя гласове от другата страна на стъклото. Те бяха там, гледаха го, шепнеха си, Притвори очи и отпусна глава към гърдите си така, че да не могат да наблюдават лицето му. После изведнъж Мигна глава с цинично и маниакално изражение и изрева:
— Ще ви го начукам, педерасти!
Това би трябвало да постресне здравата когото и да бяха сложили ченгетата там, Тая шибана тъпачка, билетосъбирачката, помисли той, Гладън пак се върна обратно към мечтите си как щеше да й предаде няколко урока.
На деветнадесетата минута от престоя му в стаята вратата най-после се отвори и вътре влязоха същите две ченгета. Взеха столове и седнаха, жената точно срещу него, а мъжът от лявата му страна. Жената постави един магнетофон върху масата заедно със сака. Нямат нищо, повтаряше си той неспирно като мантра. Щеше да се измъкне още преди слънцето да залезе.
— Съжаляваме, че ви накарахме да чакате — произнесе сърдечно жената.
— Няма проблеми — отвърна той. — Мога ли да си взема цигарите?
Той кимна към сака. Не му се пушеше толкова, колкото искаше да види дали фотокамерата беше все още вътре. Човек никога не бива да има вяра на шибаните ченгета. В това дори и Хорас не би имало нужда да го поучава. Детективката игнорира въпроса му и включи магнетофона. После се представи като детектив Констанс Делпи, а партньора си — като детектив Рон Суитцър. И двамата бяха от Отдела по злоупотреби с деца.
Гладън с изненада установи, че тя очевидно беше шефът тук. Беше от пет до осем години по-млада от Суитцър. Имаше руса късо подстригана коса. Не беше зле да свали няколко килограма, които всъщност бяха натрупани по бедрата и ръцете й. Гладън предположи, че тя сигурно вдигаше тежести. Реши също, че беше лесбийка. Разбираше от тези неща. Имаше усет.
Суитцър имаше изпито лице, беше плешив и сдържан. Гладън реши да се съсредоточи върху Делпи.
Жената измъкна картонче от джоба си и прочете конституционните права на Гладън.
— За какво ми е това? — запита той, след като тя свърши. — Не съм направил нищо незаконно.
— Знаете ли правата си?
— Това, което не знам, е защо съм тук.
— Господин Бризбейн, знаете ли…
— Да.
— Добре. Между другото, шофьорската ви книжка е от Алабама. Какво правите чак тук?
— Това си е моя работа. Сега искам да се свържа с адвокат. Няма да отговарям на никакви въпроси, както вече ви казах. Знам правата си, които току-що ми прочетохте.
Трябваше да научат домашния му адрес и местонахождението на колата му. Засега не разполагаха с нищо. За съжаление щяха да използват факта с бягството му като възможен претекст и някой местен съдия щеше да им издаде заповед за обиск да претърсят квартирата му и колата, стига само да знаеха къде са. Не можеше да го допусне на никаква цена.
— Ще поговорим за адвоката ви след малко — каза Делпи. — Искам обаче да ви дам шанс да изясните случая и може би дори да излезете оттук, без да се харчите за адвокат.
Тя отвори сака му и измъкна камерата и торбичката с шоколадите „Старбърст“, които хлапетата обичаха толкова много.
— Какво е това? — запита тя.
— На мен ми изглежда достатъчно очевидно.
Тя вдигна камерата и я изгледа така, сякаш никога досега не беше виждала такава.