— Добре, обади ми се.
— Непременно.
Затворих вратата и съжалих, че не я бях поканил вътре. Изключих компютъра в трапезарията и погледът ми се спря на натрупаната хартия до принтера. Незавършеният ми роман. Бях го започнал преди повече от година, но блокирах на едно място и край. Ставаше дума за писател, който осакатява и с четирите си крайника в резултат на мотоциклетна катастрофа. С парите от застраховката наема красиво младо момиче от местния университет, на което да диктува текста. Скоро обаче разбира, че тя редактира и обработва текста още преди да го запише. Това обаче, което окончателно го смазва, е, че тя е по-добра писателка от него. Скоро той буквално лежи ням в стаята, докато тя пише. Той само наблюдава. Иска му се да я убие, да я удуши. Но е парализиран! Изгаря в пламъците на ада.
Купчината хартия върху масата сякаш ме предизвикваше да се захвана отново. Не знам защо не го бях напъхал в чекмеджето при другия, който бях започнал и все така недовършил преди няколко години. Но не го направих. Сигурно исках да е там, за да ми напомня за себе си.
Заварих пуста новинарската зала на „Роки“. Сутрешният редактор и дежурният репортер вече бяха на бюрото по градските дела, но други хора не се виждаха наоколо. Повечето от редакционния екип обикновено идваха към девет или по-късно. Първата ми спирка беше кафетерията да изпия още едно кафе и сетне отскочих до библиотеката, където си прибрах дебелия топ разпечатка от принтера с моето име, написано най-отгоре. Отбих се до кабинката на Лори Прайн да й благодаря лично, но и нея я нямаше още.
От мястото си на бюрото виждах в кабинета на Грег Глен. Той беше там, разбира се, както винаги залепен за телефонната слушалка. Започнах обичайната си програма с четенето едновременно на „Роки“ и „Поуст“, Изпитвам истинско наслаждение от ежедневната война между двата денвърски вестника. Ако имате любими рубрики, вълнуващите истории винаги печелят. По принцип обаче и двата вестника изчерпват всички теми и това представляваше окопна война; там се водеше истинската битка. Първо четях нашия репортаж и после техния, като сравнявах написаното от двамата автори, преценявайки кой е по-добрият от двамата, кой е разполагал с по-подробна информация. Не съм пристрастен и не винаги съм бил за „Роки“. В действителност повечето пъти симпатиите ми бяха на страната на „Поуст“. Работех с няколко истински задника и нямах нищо против да гледам как „Поуст“ ги прави за смях пред читателите си. Макар че едва ли щях да го призная на някого. Такава е природата на бизнеса и конкуренцията. Конкурирахме се с другия вестник, конкурирахме се и помежду си. Това беше причината, поради която бях сигурен, че някои от тях не откъсват поглед от мен всеки път, когато минех през новинарската зала. За някои от по-младите репортери аз бях почти герой, пълен със сюжети и истории, талант винаги да попадам в целта. За някои от другите бях патетичен некадърник с незаслужено висока слава и заплата. Динозавър. Винаги ме дебнеха и за най-малките пропуски. Нямах нищо против. Разбирах ги. И аз щях да бъда същият, ако бях на тяхно място.
Денвърските вестници захранваха по-големите ежедневници в Ню Йорк, Лос Анжелис, Чикаго и Вашингтон. Може би трябваше отдавна да съм се прехвърлил в някой от тях, а преди няколко години отхвърлих предложението на „Лос Анжелис Таймс“. Но не и преди да го използвам, за да си издействам само репортажите за убийствата. Грег си мислеше, че предложението се отнасяше за най-горещите събития от работата на полицията. Не му казах, че всъщност ставаше дума за един филиал от предградията, наречен Вали Едишън. Предложи ми да открие рубрика „Убийства“ специално заради мен, ако остана. Понякога си мисля, че допуснах грешка, като приех предложението му. Може би щеше да е по-добре, ако започнех някъде наново и на чисто.
Днешното състезание беше безспорен успех за нас. Бутнах вестниците настрани и вдигнах разпечатката от библиотеката. Лори Прайн бе открила няколко истории във вестниците от Източното крайбрежие, анализиращи патологията на самоубийствата сред полицейските служители, и няколко кратки репортажа за специфични самоубийства по цялата страна. Беше проявила деликатността да не разпечатва репортажа на „Денвър Поуст“ за брат ми.
Повечето от по-дългите статии разглеждаха самоубийството като професионален риск, свързан със спецификата на полицейската работа. Всяка започваше с отделно самоубийство на полицай, като след това преминаваше в дискусия между психиатри и полицейски експерти върху причините, накарали ченгетата да захапят дулата на служебните си пистолети. Всички истории заключаваха, че съществува причинна връзка между самоубийството на всеки отделен полицай и стреса на работата, усилен докрай от някое травмиращо събитие от живота на жертвата.