Статиите бяха ценни с това, че в тях фигурираха имената на експертите, от които бих имал нужда за работата си. Няколко от тях споменаваха едно спонсорирано от ФБР разследване върху полицейските самоубийства във фондацията по прилагането на законите във Вашингтон, окръг Колумбия. Спрях се на него, като съобразих, че Мога да използвам обновените статистики от бюрото или фондацията, за да придам на историята си актуалност и Достоверност.
Телефонът иззвъня. Беше майка ми. Не бяхме говорили от погребението. След няколко въпроса за пътешествието тя мина направо на въпроса.
— Райли ми каза, че се каниш да пишеш за Шон.
Това не беше въпрос, но аз отговорих:
— Да.
— Защо, Джон?
Единствено тя ме наричаше Джон.
— Защото трябва. Аз… просто не мога да продължавам, сякаш не се е случило. Трябва да опитам поне да разбера.
— Ти винаги разглобяваше играчките си, когато беше малък. Спомняш ли си? Унищожи всичките си играчки.
— За какво говориш, мамо? Това е…
— Това, което искам да кажа, е, че когато ги разглобеше, после никога не успяваше да ги сглобиш. И тогава какво ти оставаше? Нищо. Джони, ти нямаш нищо.
— Мамо, това е безсмислено. Виж, не мога да не го направя.
Не можех да разбера защо толкова бързо изпадах в гняв при всеки разговор с нея.
— Мислиш ли въобще за някой друг, освен за себе си? Осъзнаваш ли каква болка можеш да причиниш на някои хора, ако публикуваш тези неща във вестника?
— Имаш предвид татко ли? Та това по-скоро би му помогнало.
Последва дълга тишина; представих си я в кухнята й на масата, с притворени очи и слушалка в ръка. Баща ми сигурно седеше до нея и не смееше да разговаря с мен.
— Имаше ли някаква представа? — запитах спокойно аз. — Някой от вас изобщо имаше ли представа?
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Никой не знаеше.
Последва ново мълчание, след което майка ми каза:
— Помисли си, Джон. По-добре е раните да зарастват в тишина.
— Също както със Сара ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти никога не говореше… никога не разговаряше с мен за тогава.
— Не мога да говоря за това сега.
— Ти никога няма да можеш. Онова беше само преди двайсет и две години.
— Не бъди толкова саркастичен за такива неща.
— Съжалявам. Виж, мъча се да не бъда такъв.
— Помисли си само за какво те помолих.
— Ще помисля. И ще ти се обадя.
Тя ми затвори ядосана не по-малко от мен. Тревожеше ме, че не иска да пиша за Шон. Сякаш още пазеше любимото си дете. Него вече го нямаше. А аз бях тук.
Надигнах се от стола си, за да надзърна над преградата на кабинката си. Новинарската зала вече се изпълваше с народ. Глен бе излязъл от кабинета си; застанал до бюрото по градските дела, разговаряше с дежурния редактор за планираните статии относно простреляния специалист по абортите. Седнах на стола си, за да не ме видят и да не им хрумне идеята да редактирам. Мразя да редактирам. Обикновено изпращат тълпа репортери на мястото на престъплението или бедствието, които ми изтърсват събраната информация. После трябва да напиша статията с определен срок, като реша чии имена да се поставят под заглавието й. Това беше типично за вестникарския бизнес, но на мен вече ми беше дошло до гуша от него, Исках само да си пиша статиите за убийствата и да ме оставят на мира.
Замислих се дали не беше по-добре да си взема разпечатаните материали и да се скрия в кафето, но реших да рискувам. Продължих да чета, Най-впечатляващият материал беше поместен преди пет месеца в „Ню Йорк Таймс“. Не беше изненадващо. Този вестник беше Свещеният Граал за журналистиката. Най-добрият. Зачетох се в статията, но после реших да я оставя за най-накрая. След като прехвърлих и изчетох останалите материали, отидох ля поредната чаша кафе, после отново започнах със статията от „Таймс“, този път вече без да бързам.
Новинарският гвоздей бяха очевидно несвързаните едно с: друго три самоубийства па трима нюйоркски полицаи в рамките само на шест седмици. Жертвите не се познавали помежду си, но това не намаляваше покрусата на полицията, както се казваше в статията, Двама се самоубили с револверите си у дома, третият се обесил в един вертеп за пласиране на наркотици, докато шестима дрогирани наркомани го наблюдавали с ужас. Статията предаваше с подробности текущото изследване на случаите със самоубийства на полицаи, провеждано съвместно от Секцията по бихейвиористични науки1 към ФБР в Куантико, Вирджиния, и Фондацията по прилагането на законите. Статията цитираше директора на фондацията, Натан Форд, и аз си записах името му в бележника си, преди да продължа нататък. Той твърдеше, че проектът изследва всяко докладвано полицейско самоубийство, извършено през последните пет години, търсейки сходства в причините. Според него се налагал изводът, че е невъзможно да се определи кой може да е най-податлив на полицейската депресия. Веднъж обаче диагностирана, тя би могла да бъде лекувана, при условие, разбира се, че полицаят потърсеше помощ. Според думите на Форд целта на проекта била да се изгради база данни, която после да бъде транслирана в протокол, с помощта на който полицейските началници биха могли да набелязват полицейските служители, обхванати от полицейска депресия, преди да е станало твърде късно.
1
Бихейвиоризъм — философско течение, което отрича съзнателната човешка дейност и твърди, че в основата на човешките действия лежат вродените инстинкти и механично възникнали навици. — Б.ред.