Статията на „Таймс“ включваше и един допълнителен материал за някакъв случай от преди година в Чикаго, където служителят потърсил помощ, но въпреки това пак не успели да го спасят. Докато четях, усещах как стомахът ми се свива. Според материала чикагският полицай детективът Дан Брукс започнал терапевтични сеанси с един психиатър, след като един много тежък случай започнал да го тормози. Ставало дума за отвлечено и убито дванадесетгодишно дете на име Боби Сматърс. Момчето било изчезнало и след два дни открили останките му в една снежна пряспа близо до зоологическата градина на парка Линкълн. То било удушено. Осем от пръстите му били отрязани.
Аутопсията определила, че пръстите били отрязани преди смъртта му. Този факт и невъзможността да идентифицира и залови убиеца, очевидно са надхвърлили издръжливостта на Брукс.
Господин Брукс, един високоуважаван следовател, не успял да понесе смъртта на преждевременно развитото синеоко момче.
След като шефовете и колегите му разбрали, че този факт пречи на работата му, той си взел четириседмичен отпуск и започнал интензивни терапевтични сеанси с доктор Роналд Кантор, на когото е представен от един психолог към чикагското полицейско управление.
Според доктор Кантор в началото на сеансите открито споделял спохождащите го мисли за самоубийство и твърдял, че бил в плен на кошмарите за момчето, пищящо в агония.
След двадесетте терапевтични сеанса, проведени за този четириседмичен период, доктор Кантор му разрешава да се завърне на работното място в Отдела по убийства. Господин Брукс вече се чувствал добре и продължил да се занимава с дела, свързани с убийства, като разкрил няколко нови случая. Казвал на приятелите си, че кошмарите му изчезнали. Известен със своята енергичност, Брукс дори продължил своето до този момент безуспешно преследване на убиеца на Боби Сматърс.
Но в някакъв момент през студената чикагска зима нещо очевидно се променя. На 13 март — деня, в който момчето Сматърс е щяло да навърши тринадесет години — Брукс седял в любимия си стол в работната стая, където обичал да пише поеми; занимание, което го разсейвало от работата му като детектив по убийствата. Бил взел най-малко две таблетки перкосет, който му бил останал от лечението на гръбначна травма преди година. Написал един ред в бележника си за стихове. После пъхнал дулото на своя 38-калибров полицейски специален в устата си и натиснал спусъка. Съпругата му го открила, когато се върнала от работа.
Смъртта на Брукс оставила семейството и приятелите му опечалени и изпълнени с въпроси. Какво биха могли да направят, за да го предотвратят? Какви са били признаците, незабелязани от тях? Кантор поклаща замислено глава на въпроса, дали може да има отговори на тези тревожни въпроси.
— Разумът е странно, непредсказуемо и понякога ужасно нещо — произнася с мекия си глас психологът в кабинета си. — Мислех, че Дан е напреднал много с мен. Очевидно е обаче, че ние не сме напреднали достатъчно.
Брукс и онова, което го е преследвало до смъртта му, остават загадка. Дори и последното му съобщение е загадка. Стихът, който е написал в бележника си, не ни предлага голяма възможност да вникнем в причината, накарала го да захапе дулото.
„Навън през бледата врата“ са неговите последни думи. Стихът е от поемата „Омагьосаният дворец“ на Едгар Алан По, която първоначално се появява в един от най-известните му разкази „Падането на замъка на Ъшър“.
Значението, което са имали тези думи за Брукс, е неясно, но те определено внасят меланхоличната нотка в неговия последен акт.
Междувременно убийството на Боби Сматърс си остава неразрешено. В отдел „Убийства“, където е работел Брукс и където колегите му продължават опитите си да разплетат случая, детективите сега твърдят, че търсят правосъдие за двете жертви.