— Отвори я. Аз ще вляза.
Уекслър отвори вратата, включи електрическата инсталация и аз отворих задната странична врата за пътници. Сладникавият мирис на отдавна засъхнала кръв ме блъсна в ноздрите. Влязох в колата и затворих вратата.
Един продължителен момент бях като застинал. Бях разглеждал фотографиите, но те не бяха успели да ме подготвят за вътрешността на колата. Сладникавият дъх, засъхналата по задното стъкло, покрива и облегалката за главата на шофьора кръв… Кръвта на брат ми. Усетих как съдържанието на стомаха ми се надига. Бързо погледнах над облегалката към арматурното табло и панела с управлението на отоплението. После погледнах към Уекслър през десния прозорец. За момент очите ни се срещнаха и аз се запитах дали наистина исках толкова блокировката да е изключена. Хрумна ми мисълта, че би било сигурно по-лесно, ако оставех нещата така, както са, но бързо я прогоних от съзнанието си. Съзнавах добре, че ако не разнищех нещата докрай, нямаше да имам покой до края на живота си.
Протегнах ръка и освободих заключващото устройство за вратата от моята страна. Дръпнах дръжката на вратата и тя рязко се отвори. Пристъпих навън и погледнах Уекслър. Снегът бе започнал да покрива косата и раменете му.
— И нагревателят е изключен. Значи не би могъл да бъде причина за замъгляването на прозорците. Мисля, че при Шон е имало човек в колата. Разговаряли са. После мръсното копеле, което и да е било то, го е убило.
Уекслър изглеждаше така, сякаш беше видял призрак. Съзнанието му беше обсебено от тази мисъл. Хипотезата вече се бе превърнала в теория и той добре го знаеше. Имаше вид на човек, готов да заплаче всеки момент.
— Проклятие!
— Виж, всички го пропуснахме.
— Не, при мен е по-различно. Едно ченге никога не изоставя партньора си по този начин. Колко струваме, след като не можем да се защитим един друг? И един шибан репортер…
Той не довърши, но мисля, че знаех какво чувства. Чувстваше се така, сякаш беше предал по някакъв начин Шон. Знаех добре как се чувства, защото и с мен беше същото.
— Това не е окончателно — казах аз. — Все още можем да променим нещата.
Видът му не се промени. Не можех да го даря с успокоение. То идваше отвътре.
— Само сме загубили малко време, Уекс — произнесох накрая аз. — Хайде да се приберем на топло. Тук е доста студено.
Заварих къщата на брат ми тъмна, когато отидох да кажа на Райли. Постоях нерешително, преди да почукам, удивлявайки се на абсурдността на ситуацията: да вярвам, че новините, които нося, могат по някакъв начин да й повдигнат настроението. Чудесни новини, Райли, Шон не се е самоубил, както всички си помислихме, ами напротив, някакъв откачен го е застрелял, който и преди ги е вършил тия работи и сигурно пак ще ги върши.
Въпреки всичко почуках. Не беше късно. Представях си я как седи там, в тъмното, или може би беше в някоя от задните спални, откъдето не се процеждаше никаква светлина. Светлината на фенера падаше върху главата ми и тя отвори, преди още да успея да почукам втори път.
— Джак.
— Рай ли. Мога ли да вляза и да поговоря с теб?
Разбрах, че тя още не знаеше. Бях се споразумял с Уекслър. Щях да й го кажа лично. Той нямаше време. Беше прекалено зает с повторното завеждане на делото, съставянето на списъци с вероятните заподозрени, с уреждането на експертиза за отпечатъци и други доказателства по колата на Шон. Не му бях казал нищо за Чикаго. Исках да го запазя единствено за себе си, без да съм сигурен защо постъпвам така. Дали беше заради статията? Дали исках да напиша тази статия само заради себе си? Това беше най-лесният отговор и аз го използвах, за да намаля неудобството си, че не му бях казал всичко. Но знаех, че дълбоко в себе си таях нещо. Нещо, което може би не желаех да изваждам на показ.
— Влизай — каза тя. — Нещо не е ли наред?
— Не съвсем.
Влязох след нея и тя пое към кухнята, където включи настолната лампа. Носеше сини джинси, дебели вълнени чорапи и пуловер с емблемата на колорадските „Бъфало“.
— Появиха се някои нови неща във връзка с Шон и исках да ти ги съобщя. Нали разбираш, не по телефона.
И двамата седнахме на масата. Под очите й все още имаше кръгове и тя не бе направила нищо, за да ги скрие. Усетих как отчаянието й ме връхлита и отместих поглед от очите й. Помислих, че съм го избягнал, но в тази къща беше невъзможно. Болката й проникваше във всяко ъгълче на къщата.
— Да не те събудих?
— Не, четях. Какво има, Джак?
Разказах й. За разлика обаче с Уекслър споделих всичко с нея. За Чикаго, за поемите, за това, което възнамерявах да направя. Тя кимаше от време на време, но това беше единствената й реакция. Нито сълзи, нито въпроси. Всичко това щеше да дойде, след като си тръгнех.