— Та това е историята — казах. — Дойдох да ти кажа. Тръгвам за Чикаго по най-бързия начин.
— Може да ти е смешно, но се чувствам толкова виновна — проговори тя след дълго мълчание.
Видях в очите й сълзи.
— Виновна? За какво?
— През цялото това време. Много му бях ядосана. Нали знаеш, за това, което направи. Сякаш го беше направил на мен, не на себе си. И започнах да го ненавиждам, да ненавиждам спомена за него. А сега, ти… и това.
— Всички се чувстваме така. Само така можехме да го преживеем.
— Каза ли на Мили и Том?
Това бяха моите родители. Тя никога не ги почувства достатъчно близки, за да се обръща към тях по друг начин.
— Все още не. Но ще го направя.
— Защо не спомена на Уекслър за Чикаго?
— Не знам. Исках да имам преднина, предполагам. Но още утре ще го разберат.
— Джак, ако това, което твърдиш, е вярно, те трябва да знаят всичко. Не искам още някой да свърши по този начин само за да можеш да си напишеш статията.
— Виж, Райли — казах аз, опитвайки се да остана спокоен, — който и да го е извършил, отдавна се е измъкнал. Просто искам да стигна при ченгетата в Чикаго преди него. Само един ден.
Замълчахме и двамата.
— И не ме разбирай погрешно. Искам да напиша статията, това е така. Но тук има и нещо далеч по-голямо от една журналистическа амбиция. Става дума за мен и за Шон.
Тя кимна и тишината отново се настани между двама ни. Не знаех как да й обясня мотивите си. Умението ми в Живота се състоеше в това да подреждам думите заедно в някакъв последователен и интересен текст, но вътре в °ебе си не откривах думите, с които да й го обясня. Още не можех. Знаех, че иска да чуе още от мен, и се опитах Да й дам това, от което се нуждаеше, едно обяснение, Което аз самият още не си бях изяснил докрай.
— Спомням си, че когато завършихме гимназията и двамата знаехме добре какво искаме да направим. Аз щях да пиша книги и да бъда известен или богат, или и двете. Шон щеше да стане началник на детективите в денвърското полицейско управление и да разгадае всички мистерии на града… Нито единият, нито другият успя да го постигне, дори частично.
Тя безуспешно се опита да се усмихне на спомена ми.
— Така или иначе, в края на онова лято аз заминавах за Париж да напиша великия американски роман. А той чакаше да го призоват в армията. На раздяла двамата сключихме сделка. Беше доста особена. Уговорихме се, че когато стана достатъчно богат, ще му купя порше, също като онова на Редфорд в Даунхил Ресър. Това беше. Това беше всичко, което искаше. Сам щеше да си избере модела. А аз щях да платя. Казах му, че за мен това е неизгодна сделка, защото той няма да има какво да ми даде в замяна. Тогава обаче му хрумна нещо. Каза ми, че ако ми се случи нещо, каквото и да е, нали знаеш, ако ме убият или осакатят, или пък ограбят, или каквото и да е, той ще намери човека, който го е извършил. Той ще има грижата никой да не се измъкне, без да си плати. И да ти кажа ли, дори още тогава му повярвах. Повярвах му, че е способен да го направи. Имаше нещо успокоително в тази мисъл.
Историята не ми прозвуча много на място по начина, по който я бях разказал. Не бях сигурен какво исках да кажа с нея.
— Но онова обещание е било негово, не твое — каза Райли.
— Да, така е. — Замълчах за малко, докато тя ме следеше с поглед. — Просто… не знам, просто не мога да си седя, да гледам и да чакам. Трябва да съм там. Трябва да…
Не намирах думи, с които да й обясня.
— Да направиш нещо?
— Така мисля. Не знам. Сега не мога да говоря за това, Райли. Просто трябва да го направя. Заминавам за Чикаго.
10.
Гладън и петимата други мъже бяха натикани в един покрит от всички страни със стъкло ъгъл на голямата съдебна зала. На височината на лицето в стъклената стена имаше процеп широк трийсет сантиметра, през който можеха да се чуват съдебните процедури, а ответниците можеха да отговарят на въпросите на адвокатите си или съдията.
Гладън изглеждаше ужасно в резултат на прекараната безсънна нощ. Той действително бе преместен в отделна килия, но шумът от затвора не му бе дал да мигне, напомняйки му прекалено много за Райфорд. Огледа съдебната зала, но не можа да види нито едно познато лице. Това включваше и ченгетата, Делпи и Суитцър. Не виждаше също така и телевизионни или обикновени камери. Явно, че още не го бяха разкрили. Това му вдъхна смелост. Някакъв мъж с рижа коса и очила с дебели стъкла заобиколи адвокатските маси и се насочи към стъклената будка. Беше нисък и трябваше да повдига брадичката си сякаш застанал в дълбока вода, за да достига процепа в стъклото.