— Освен това — продължи Фейнсток — арестът на господин Бризбейн е дошъл в резултат на други подозрителни дейности, в които той е бил замесен. А именно…
— Възражение!
— …фотографирането на малки деца — някои от тях без дрехи — без тяхно знание или знанието или съгласието на родителите им. Инцидентът, поради който…
— Ваша светлост!
— …са били отправени обвиненията, които имате пред себе си, се е случил, когато господин Бризбейн е направил опит да избяга от служителите на закона, разследващи обвинение срещу него.
— Ваша светлост — изрече гръмко Краснър, — срещу клиента ми няма други обвинения освен тези, които съдът вече чу. Всичко, което се опитва да постигне госпожа областният прокурор, е да създаде предубеждение срещу клиента ми в почитаемия съд. Това е във висша степен неправилно и неетично. Ако господин Бризбейн действително е извършил тези неща, тогава къде са обвиненията срещу него?
В просторната съдебна зала настъпи тишина. Избухването на Краснър дори накара останалите адвокати да посъветват шепнешком клиентите си да си държат езика зад зъбите. Втренченият поглед на съдията бавно се местеше от Фейнсток към Краснър, а оттам върху Гладън, като накрая отново се върна към обвинителя и продължи:
— Госпожо Фейнсток, в момента има ли отправени други обвинения от кабинета ви срещу този човек? Имам предвид точно в този момент?
Фейнсток се поколеба. Накрая заговори с треперещ от гняв глас:
— До този момент не е постъпвала друга информация, но полицията, както вече казах, продължава разследването си относно действителната самоличност и дейност на обвиняемия.
Съдията погледна в документите пред себе си и започна да пише. Краснър отвори уста да добави нещо, но после размисли. Поведението на съдията даваше ясно да се разбере, че той вече е взел решението си.
— Съдът е разпоредил размерът на гаранцията по този случай да бъде десет хиляди долара — заяви съдията Найберг. — Аз обаче ще направя лека промяна и ще назнача размера на петдесет хиляди долара. Господин Краснър, ще се радвам да променя това по-късно, ако клиентът ви задоволи претенциите на областния прокурор относно самоличността, адреса и т.н.
— Да, ваша светлост. Благодаря ви.
Съдията обяви следващия случай. Фейнсток затвори папката пред себе си и я постави върху купчината от дясната си страна. После взе друга от купчината от лявата си страна и я отвори. Краснър се обърна към Гладън с лека усмивка.
— Съжалявам, мислех, че съдията ще се задоволи с двайсет и пет хиляди. Тя поиска четвърт милион, като вероятно се надяваше на петдесет или двайсет и пет хиляди. Е, сега вече е доволна.
— Махнете ги тия. Кога ще ме измъкнете оттук.
— Спокойно. След час сте на свобода.
11.
Езерото Мичиган бе замръзнало покрай брега, ледът бе опасно назъбен и напукан след поредната буря. Горните етажи на Сиърс Тауър просто ги нямаше, погълнати напълно от Мръснобялата пелена, захлупила града. Зърнах всичко това през прозореца на експреса. Наближаваше обяд и Предположих, че до края на деня пак ще завали. Помислих си за студа в Денвър, докато слизах на гарата Миду — бяха изминали три години от последното ми идване в Чикаго. И въпреки студа не пропуснах мястото. В началото на осемдесетте посещавах журналистическото училище в Медил и се влюбих в града. Надявах се да остана на работа в някой от местните вестници; издържах изпитите и в „Трибюн“ и „Сън Таймс“, но изпитващите и к двата вестника ме посъветваха да поработя другаде и посъбера малко опит, след което да се върна с публикациите си. Изпитах горчиво разочарование. Не толкова: че ме бяха отхвърлили, колкото, че трябваше да напусна, града. Разбира се, можех да остана и в „Сити Нюз Сървис“, където работех, докато учех, но това не беше онзи опит, който редакторите търсят, а и на мен самия не ми се нравеше особено работата в телеграфна агенция, която ви плаща по-скоро като на студент, който се нуждае повече от публикации, отколкото от пари. Така че се прибрах у дома и започнах работа в „Роки“. Изтекоха доста години. В началото идвах по два пъти в годината в Чикаго да се срещам с приятели и да се отбивам в любимите си барове, но постепенно и това отмина. Последният път беше преди три години. Приятелят ми Лари Бернард току-що бе започнал работа в „Трибюн“ след една продължителна обиколка за събиране на опит като тази, която ми препоръчваше редакцията. Отидох да го видя и оттогава не се бях връщал в града. Предполагам, че вече бях събрал необходимите публикации за вестник като „Трибюн“, но до този момент не бях събрал сили да ги изпратя в Чикаго.