— Искате да се срещнете с Лари ли? — запита ме тя.
Кимнах и жената посочи към мъжа седнал на едно бюро в дъното на стаята. Беше сам в работната секция. Запътих се натам. Той не вдигна поглед дори когато застанах до него.
— Още ли вали? — запита той.
— Вече не. Но скоро ще започне пак.
— Винаги е така. Аз съм Уошингтън, какво искате?
Погледнах другите двама детективи в другите секции. Никой не гледаше към мен.
— Дойдох да си поговорим на четири очи, ако е възможно. Става въпрос за хлапето Сматърс. Имам известна информация по случая.
Без да се оглеждам наоколо, можех да се закълна, че това ги накара да впият погледи в мен. Уошингтън най-после остави молива си и ме погледна. Стори ми се, че е над тридесетте. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше в добра форма. Забелязах го още преди да се изправи. Беше бърз и схватлив. Носеше тъмнокафяв костюм с бяла риза и вратовръзка на райета. Сакото едва побираше могъщия му гръден кош.
— Искате да говорим значи на четири очи, а? Какво носите?
— Е, тъкмо за това ще стане дума при разговора ни на четири очи.
— Да не сте случайно от онези, които искат да си признаят?
Ухилих се.
— Ами ако съм? Може и да съм решението ви на случая.
— Това наистина ще бъде събитието на годината. Добре, нека влезем в стаята. Надявам се, че няма да ми пропилеете времето… как ви беше името?
— Джак Макавой.
— Добре, Джак, ако изритам тия хора оттук и си загубя времето, лошо ви се пише.
— Не мисля, че ще имате такъв проблем.
Той се изправи и видях, че беше твърде нисък. Сякаш му бяха прикачили долната половина на друг човек. Къси, тромави крака под широк и силен торс. Дежурното ченге долу така и го беше нарекло, Лари Дългокракия. Колкото и добре да се обличаше, тази особеност на физиката му винаги щеше да го издава.
Тръгнах подире му към вратата на помещението, където мъжът и жената ядяха сандвичите си. Той хвърли един поглед през рамо към калъфа, който носех.
— Какво имате там?
— Компютър. Ще ви покажа някои неща, ако ви интересува.
Той отвори вратата и двамата вътре вдигнаха поглед.
— Съжалявам, пикникът ви приключи — каза Уошингтън.
— Може ли още само десет минутки, Дългокракия? — запита мъжът, преди да се изправи.
— Няма начин. Имам клиент.
Те завиха покорно останките от сандвичите си и излязоха, без да кажат повече дума. Мъжът ми отправи поглед от онези, с които се поздравяват досадниците. Не давах и пет пари. Уошингтън ми махна да влизам и аз поставих компютъра върху масата до сгънатия картонен знак със символа „Пушенето забранено“. Седнахме на масата един срещу друг. Помещението миришеше на застоял цигарен дим и витрина с италианска салата.
— А сега кажете какво мога да направя за вас? — запита той.
Събрах мислите си и се опитах да изглеждам спокоен. Общуването с ченгетата никога не ми се удаваше, макар професията им да ме привличаше като магнит. Винаги се боях да не ме заподозрат в нещо. Нещо лошо.
— Не знам как да започна. От Денвър съм. Току-що пристигнах сутринта. Репортер съм и идвам от…
— Я почакай, я почакай? Ти си репортер? Какъв по-точно? — започна да ми говори на ти.
Забелязах, че се ядоса. Аз обаче бях подготвен за това.
— Репортер съм от вестник. Работя за „Роки Маунтън“. Само ме изслушай и после, ако искаш, можеш да отпратиш. Няма да протестирам. Не мисля обаче, че ще го направиш.
— Виж, човече, вече знам всичко за заобикалящия ме свят, чувал съм го от такива като теб. Просто нямам време, разбираш ли? Нямам и една шибана минута свободно време…
— Какво ще кажеш, ако Дан Брукс е бил убит?
Наблюдавах много внимателно лицето му, за да разбера как са му въздействали думите ми. Лицето му остана съвсем безизразно.
— Твоят партньор — казах. — Мисля, че са го убили.
Уошингтън поклати глава.
— Чух всичко дотук. Само че кой? Кой би могъл да го убие?
— Същият, който е убил и брат ми. — Замълчах за момент, без да откъсвам очи от него, за да привлека вниманието му. — Той беше ченге от отдел „Убийства“. Работеше в Денвър. Убиха го преди месец. Отначало колегите му също мислеха, че е било самоубийство. Започнах да разследвам случая и завърших при теб. Репортер съм, но работата не е в професията ми. Става въпрос за брат ми. И за партньора ти.
Уошингтън сви вежди и дълго време ме съзерцава. Чаках го. Той беше застанал на кръстопът. Или щеше да мине хребета с мен, или щеше да ме изрита. Отмести поглед и се отпусна на стола си. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и запали. Издърпа един стоманен пепелник от ъгъла на масата. Зачудих се колко ли пъти е слушал да му казват, че пушенето вреди на здравето му. Наклони глава, когато изпусна дима, който се устреми нагоре, утаявайки се под тавана. Уошингтън се приведе над масата.