Скоро ще хукнат по дирите мм и ще придобия страшна слава. Но те не ще успеят да ме открият. Никога. Това, че аз винаги съм готов за всичките им номера, никога не ще го проумеят. Реших, че е дошло времето да ви представя историята си. Искам да я разкажа. Ще изложа всичко, с което разполагам, ще разкрия всичко онова, което съм. Прозорците пред вас ще ви дадат възможност да станете свидетели на живота и смъртта ми. Лаптопът ми Босуел не раздава никакви присъди, не се свива при никоя от думите ми. Кой може по-добре от лаптопа ми Босуел да изслуша признанията ми? Кой може да бъде по-прецизен биограф от лаптопа ми Босуел? Включете прожекторите си. Аз ще живея и ще умра тук в мрака.
Човек понякога е лудо влюбен в страданието.
Не съм първият, написал тези думи, но ми се иска да бях аз. Но това няма особено значение, защото вярвам в тях. Страданието е моята страст, моята религия. То никога не ме изоставя. Страданието — това съм аз. Сега вече съм наясно с това. Мисля, че думите ми означават, че болката ни в пътят, по които изминаваме пътешествията и правим изборите в живота си. Страданието е настилката, така да се каже, за всичко, което вършим и в което се превръщаме. И ние го стискаме в прегръдките си. Изучаваме го и въпреки цялата му жестокост ние го обичаме. Нямаме избор. Сега вече пред мен пътят е кристално ясен. Обърна ли се назад, виждам изминатия път, по които страданието е предопределило направения от мен избор. Гледам с упование напред и виждам къде ще ме отведе. В действителност аз отдавна не крача по пътя си. Той се движи под мен, носи ме върху себе си, подобно на гигантска вълна напред през времето. Той ме донесе тук.
Болката ми е скалата, върху която издигам си аз твърдината. Аз съм извършителят. Кумирът нощ. Истинската самоличност е болката. Моята болка. Докато смъртта ни раздели.
Безопасен лов, приятели мои.
Той го прочете още веднъж и усети до какви дълбини на съзнанието му бяха проникнали тези думи.
Върна се на главното меню и се прехвърли в бартерното табло да провери за някакви нови клиенти. Нямаше. Написа командата С, с която си вземаше довиждане. После изключи компютъра и го затвори.
Страшно му се искаше ченгетата да не бяха прибирали камерата му. Не можеше да рискува и да си я поиска обратно, а не можеше да си позволи покупката на нова с парите, които му бяха останали. Знаеше обаче много добре, че без камерата не би могъл да изпълни заявката, а това означаваше никакви пари. Надигащият се в него гняв плъзна като бръсначи през кръвта му, разрязвайки вътрешностите му. Реши да си изпише още пари чрез електронната сметка от Флорида и да си купи нова камера.
Приближи се до прозореца и загледа колите, които бавно пъплеха по Булеварда на залеза. Приличаше на безкраен подвижен паркинг. Толкова много дим и стомана. Толкова много плът. Закъде ли се бяха запътили? Зачуди се колко ли от онези в колите бяха като него. Колко от тях не намираха покой под непрестанните желания на кръвта и колко ли от тях усещаха препускащите по вените им бръсначи? Колко ли от тях бяха имали куража да се впуснат подир желанията си? Гневът запулсира с нова сила в слепоочията му. Беше израснал в нещо осезаемо, изпълнило вътрешностите му, черно цвете, разпростряло кълновете си в гърлото му, изтръгващо дъха му.
Той отиде до телефона и набра номера, който му бе дал Краснър. Суитцър вдигна след четвъртото позвъняване.
— Зает ли си, Суитцър?
— Кой се обажда?
— Аз съм. Как са хлапетата?
Всички инстинкти на Гладън му крещяха да затвори веднага. Недей да си имаш работа с ония от другия вид. Но той бе изпълнен с такова любопитство.
— Камерата ми е у теб.
Последва кратко мълчание.
— Господин Бризбейн, как сте?
— Чудесно, детективе, благодаря ти.
— Да, камерата ти е при нас и ти си в правото си да си я прибереш, щом си вадиш хляба с нея. Искаш ли да си определим една срещичка, на която да ти я дам?
Гладън притвори очи и стисна слушалката така, че Малко остана да я строши. Те знаеха. Ако не знаеха, щяха да го пратят на майната му с камерата. Но те знаеха Нещо. И искаха да го приберат. Отново. Въпросът беше Какво знаеха. Гладън беше на косъм да изкрещи в слушалката, но при Суитцър трябваше да се пипа умно. Никакви фалшиви движения.
— Ще си помисля.
— Хей, на мен ми се струва чудесна машинка. Не знам точно как работи, но нямам нищо против и аз да се сдобия с такава. Тук е, така че, ако искаш…
— Да ти го начукам, Суитцър.
Гневът му избухна и Гладън просъска думите си през стиснатите до счупване зъби.