— Виж, Бризбейн, просто си върша работата. Ако имап някакъв проблем, ела да се видим и ще ти помогна да го уредим. А ако ти трябва и шибаната камера, можеш да си я прибереш. Нямам обаче никакво намерение да стоя на телефона и да ти слушам…
— Имаш ли деца, Суитцър?
След известно мълчание детективът запита:
— Какво каза?
— Чу ме много добре.
— Да не заплашваш семейството ми, мръсен кучи син?!
Сега Гладън направи пауза. Някакъв звук се зароди дълбоко в гърлото му и прерасна в маниакален смях, Смя се до забрава, до сълзи, докато накрая вече нито чуваше, нито мислеше за нещо друго. И в един момент тресна слушалката върху апарата; смехът в гърлото му секна като прерязан с нож. Лицето му се бе изкривило до неузнаваемост и през стиснати зъби изкрещя на празната стая:
— Да ви го начукам!
Гладън отвори пак лаптопа си и влезе в директорията с фотоизображенията. Екранът на компютъра му представляваше последната дума на техниката, но графичната карта все още отстъпваше доста по качество на тези за настолните персонални компютри. Изображенията все пак бяха достатъчно ясни и го задоволяваха. Прегледа ги едно по едно. Представляваха зловеща колекция на живи и мъртви тела. По някакъв начин фотоизображенията го даряваха с утеха, с чувството, че държи под контрол нещата в живота си.
И въпреки това беше натъжен от видяното и от стореното от собствените му ръце. Тези малки пожертвувания. Принесени в жертва, за да може да излекува раните си. Знаеше колко себично беше всичко това, гротескния фундамент, който представляваха. А фактът, че той превръщаше тези пожертвувания в пари, рушеше покоя му, превръщайки го в самоомраза и отвращение от себе си. Суитцър и останалите имаха право. Той заслужаваше съдбата си на преследвано животно.
Претърколи се по гръб и се загледа в покрития с мухлясали петна от вода таван. Сълзи напираха в очите му, той ги затвори и се опита да заспи, да потъне в забрава.
Но неговият Вест Пал беше там, в мрака зад клепачите долу. Както винаги. Със застиналото лице и прореза на устата си.
Гладън отвори очи и погледна към вратата. Някой беше почукал. Бързо седна на леглото, дочувайки стърженето На ключ във външната ключалка. Проумя грешката, която бе допуснал. Суитцър бе проследил обаждането. Те знаеха, че ще се обади!
Вратата на стаята се отвори. На прага застана дребна чернокожа жена с бяла униформа и две хавлии, преметнати върху ръката й.
— Почистване на стаите — каза тя. — Съжалявам, че закъснях днес, но бях много заета. Утре ще оправя първо вашата стая.
Гладън бавно издиша и забеляза, че беше пропуснал да постави табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ върху външната дръжка.
— Всичко е наред — произнесе той, като се надигна бързо, за да й попречи да влезе в стаята. — Сменете само хавлиите.
Докато ги поемаше, забеляза избродираното върху униформата й име. Еванджелин. Имаше хубавичко личице и той моментално изпита съжаление към нея заради работата й, да почиства мръсотиите на другите.
— Благодаря ти, Еванджелин.
Тя отмести погледа си от него и огледа стаята. Очите й се спряха върху леглото му. Още беше оправено. Не беше разгъвал завивките през нощта. После върна погледа си върху него и кимна с нещо като усмивка.
— Това ли желаете само?
— Да, Еванджелин.
— Приятен ден.
Той затвори вратата след нея и се обърна. Върху леглото лежеше отворен лаптопът му с едно от фотоизображенията върху екрана. Той се приближи до леглото и загле-Аа картината, без да пипа компютъра. После се върна до вратата, отвори я и застана на прага, където бе стояло Момичето. Погледна към компютъра. Виждаше се. Мом-Цето върху снега и онова, което на фона на блестящия ял сняг не можеше да бъде нищо друго, освен кръв. Той моментално се озова до леглото и натисна аварийния клавиш, който беше програмирал специално за такива случаи. Вратата още беше отворена. Гладън се замисли какво да прави. „Господи, каква грешка!“ — казаси.
Отиде до вратата и надникна в коридора. Еванджелин беше в дъното му, застанала до количката със спалното бельо. Извърна се към него с безизразно лице. Но той беше длъжен да се увери. Не можеше да подлага на риск нищо, доверявайки се само на лицето на това момиче.
— Еванджелин — каза, — размислих. Стаята ми има нужда от почистване. Искам тоалетна хартия и сапун.
Тя остави бележника, в който пишеше нещо, и се наведе да извади тоалетна хартия и сапун от долната секция на количката. Гладън я наблюдаваше пъхнал ръце в джобовете. Тя дъвчеше дъвка и правеше балони. Сякаш беше невидим или някакво нищожество. Поведението й бе крайно оскърбително.
Когато тя се приближи с хартията и сапуна, той не извади ръце от джобовете си. Само отстъпи крачка назад, за да я пусне в стаята. Щом момичето влезе, той отиде до количката и погледна бележника, който беше най-отгоре. Срещу номера на стаята му имаше забележка: „Само хавлии.“