Гладън се огледа. Мотелът представляваше двуетажна постройка с по двайсет и четири стаи на етаж и с двор. На горния етаж в отсрещното крило видя още една количка. Беше оставена пред една отворена врата, но камериерката не се мяркаше никъде. Басейнът по средата на двора беше празен. Прекалено студено беше. Не се виждаше никакъв човек.
Върна се в стаята си и затвори вратата в момента, в който Еванджелин се показа от баннтн с найлоновата торба от кошчето за отпадъци.
— Трябва да държим вратите на стаите отворени, когато почистваме, сър. Такива са правилата.
Той застана пред вратата.
— Видя ли снимката?
— Какво? Сър, трябва да отворя…
— Видя ли снимката върху екрана на компютъра? На леглото?
Той посочи към лаптопа, без да откъсва поглед от очите й. Тя изглеждаше объркана, но не се обърна.
— Каква снимка?
Погледна към леглото и после пак към него с объркан вйд и нарастващо раздразнение върху лицето си.
— Не съм вземала нищо. Можете да се обадите на госродин Барс, ако мислите, че съм взела нещо. Аз съм честно момиче. Нека някое от другите момичета да ме претърси. Не съм вземала фотографията ви. Аз дори не знам за каква снимка ми говорите.
Гладън я гледа известно време и после се усмихна.
— Знаеш ли, Еванджелин, мисля, че може би си честно момиче. Но съм длъжен да проверя, нали знаеш.
14.
Фондацията по прилагането на законите се намираше на Девето Авеню във Вашингтон, на няколко преки от Министерството на правосъдието и главната квартира на ФБР. Беше голяма сграда и предположих, че другите агенции и фондации, финансирани от парите на данъкоплатците, също бяха намерили подслон тук. Прегледах указателя и взех асансьора до третия етаж.
По всичко личеше, че фондацията заемаше целия трети етаж. Още от асансьора забелязах едрата жена зад голямото бюро на рецепцията. В новинарския бизнес им казвахме „рецепционни бюра“, защото жените, които наемаха да седят зад тях, рядко ви пускаха където желаете да отидете или да видите човека, заради когото идвате. Казах й, че искам да разговарям с доктор Форд, директора на фондацията, цитиран в статията на „Ню Йорк Таймс“ за полицейските самоубийства. Той държеше базата данни, до която трябваше да се добера.
— На обяд е. Имате ли уговорена среща?
Казах й, че нямам, и оставих една визитна картичка Вгърху бюрото пред нея. Погледнах часовника си. Беше един без четвърт.
— О, репортер — изрече тя, сякаш професията ми беше синоним на углавно престъпление. — Това променя изцяло работата. Трябва да минете през отдела по обществените работи, преди още да се реши дали изобщо можете да говорите с доктор Форд.
— Разбирам. Как мислите, дали ще има някой в отдела по обществени дела или и те са на обяд?
Тя вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Майкъл? Там ли сте или сте на обяд? Тук при мен има човек, който твърди, че е от „Роки Маунтън Нюз“ в… не, той първо поиска да говори с господин Форд.
Тя слуша известно време, после затвори и се обърна към мен.
— Майкъл Уорън ще ви посрещне. Казва, че в един и половина има уговорена среща, така че по-добре е да побързате.
— Да побързам къде?
— Стая триста и три. Слезте долу в залата зад мен, завийте в първия коридор вдясно, първата врата вдясно.
Докато следвах указания маршрут, от ума ми не излизаше името Майкъл Уорън. Познавах го отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Вратата на стая 303 беше отворена. Мъж на около четиридесет тъкмо се канеше да излезе, когато ме видя и спря.
— Вие ли сте човекът от „Роки“?
— Да.
— Влезте. Разполагам само с няколко минути. Тъкмо бях започнал да се притеснявам дали не сте се загубили. Аз съм Майкъл Уорън. Майкъл, ако ще пишете за мен, макар че бих предпочел да поговорите с екипа ми. Надявам се да ви помогна.
Изчаках го да се настани зад отрупаното с хартии бюро и се представих. Стиснахме си ръце и той ме покани да седна. В единия край бюрото му беше затрупано с вестници. В другия край имаше фотографии на жена и две деца, поместени така, че Уорън да ги вижда. От лявата му страна имаше компютър, разположен върху малка масичка, й снимка на Уорън как се ръкува с президента от портрета над главата му. Уорън беше гладко избръснат, с бяла риза и червена вратовръзка. Яката му беше протрита от бакенбардите му. Имаше много бледа кожа, тъмни проницателни очи и права черна коса.
— За какво става дума? Да не сте от бюрото на Скрипс, Окръг Колумбия?