Моя удар, прииска ми се да му кажа, но не го направих. Думите на Глен разкриха истинската същност на повечето журналистически разследвания. В новинарския свят едва ли имаше и частица алтруизъм. Тук не ставаше дума за служба на обществото и за правото на хората да бъдат информирани. Тук ставаше дума за жестока конкуренция, за прегазване на всичко и всички в надпреварата кой вестник пръв да публикува сензацията. И кой да получи наградата „Пулицър“ в края на годината. Това беше вече съвсем в сферата на мечтите, но след толкова много години, прекарани в бизнеса, бях започнал да ставам циничен.
И въпреки това ще излъжа, ако кажа, че не ме блазни мисълта да се появя на първите страници на всички големи вестници в страната. Само че не обичах да говоря за това на толкова висок глас като Глен. Освен това съществуваше и Шон. Не го забравях. Трябваше ми убиеца му. Исках да го открия на всяка цена.
Обещах на Глен да се обадя, ако има нещо ново, и затворих. Закрачих из стаята и съм длъжен да призная, че и аз мислех за перспективите. Мислех си за това какво би ми осигурила тази история. Определено щеше да ме измъкне от Денвър, стига само да пожелаех. Може би дори щеше да ми осигури работно място и в един от трите големи — Лос Анжелес, Ню Йорк, Вашингтон, или най-малкото в Чикаго или Маями. Изглежда, и това не ми стигаше, защото взех да мечтая да напиша книга. Истинското престъпление предлага огромен пазар.
Смутено тръснах глава. Колко е хубаво, че никой не Може да прочете най-съкровените ни мисли. Защото тогава щяха да лъснат тъпите ни самовлюбени душички.
Исках да изляза, но не можех да го направя заради телефона. Включих телевизора и се погнусих за пореден Път. Деца на стриптизьорки по един канал, порнозвезди, чиито съпруги ги ревнуват от партньорките им, и мъже, които смятат, че жените трябва да се държат в подчинение, като от време на време някоя от тях бива пребивана за назидание на другите. Изключих го и ми хрумна една идея. Необходимо беше само да изляза. Това гарантира, ше, че Уорън щеше да се обади, защото нямаше да съм в стаята. Номерът сполучваше всеки път. Молех се само да остави бележка.
Хотелът се намираше на Кънектикът Авеню близо до Дюпонт Съркъл. Тръгнах натам и се отбих в една кни жарница за криминална литература, като си купих „Мш жество рани“ на Алън Ръсел. Някъде бях чел добри отзь ви за нея и реших, че книгата ще успее да ме разсее.
Преди да се върна в „Хилтън“, реших да се поразтъпч няколко минути пред сградата в търсене на мястото, кт дето Хинкли бе чакал Рейгън с пистолет в ръка. Добре с, спомнях суматохата, но не можех да открия мястото. Това ме накара да се замисля. Явно управата бе направила някои промени, за да не се превърне той в туристическа атракция.
Като полицейски репортер аз бях турист на зловещото. Прескачах от убийство на убийство, от ужас на ужас, без дори да ми мигне окото. Поне така си мислят хората. Докато пресичах фоайето към асансьорите, си мислех как ли ме характеризираше това. Може би нещо не беше наред с мен. Защо смятах за толкова важно мястото, където беше чакал Хинкли?
— Джак?
Обърнах се към асансьорите. Беше Майкъл Уорън.
— Здравей.
— Звънях в стаята ти… Предполагах, че си някъде наоколо.
— Просто се разхождах. Вече си мислех, че няма да се обадиш.
Изрекох го с усмивка и обнадежден. Много от проблемите ми вече щяха да се решат. Той вече не беше в костюма, с който ме беше посрещнал в офиса си. Беше го сменил с джинси и пуловер. Беше преметнал дълго палто от туй д през ръката си. Следваше поведението на информатор, който предпочита да доставя сведенията лично вместо по телефона.
— Искаш ли да се качим в стаята ми или да си поговорим тук?
— По-добре в стаята ти — отвърна той и се запъти към асансьорите.
Васансьора почти не говорихме. Само огледах дрехите му явно си се отбивал у дома.
— Живея съвсем наблизо, в Кънектикът, от другата гтрана на обиколното шосе.
Знаех, че не беше звънил, защото разговорът ставаше междуградски. Също така прецених, че хотелът беше по пътя от дома му до фондацията. Започна да ме обзема възбуда. Уорън беше на път да промени решението си.
В коридора лъхаше на влага и прах, също като във всеки друг хотел. Отключих вратата на стаята си. Компютърът ми още беше отворен върху малкото бюро, а дългото ми сако и единствената ми вратовръзка лежаха захвърлени върху леглото ми. Иначе стаята ми беше подредена. Той също захвърли палтото си върху леглото и двамата седнахме на единствените два стола.
— И така, как вървят нещата? — запитах. Направих едно проучване. Измъкна сгънат лист от задния си джоб.
— Преди края на работния ден влязох във файловете на главния компютър. Търсих служебните доклади за жертвите с професия ченгета по разследване на убийства. Бяха само тринадесет. Имам разпечатка на имената им, полицейските управления и датите.