Той ми подаде страницата, вече разгърната, и аз я поех от него сякаш беше изработена от най-фин кристал.
Благодаря ти. Търсенето ти ще бъде ли регистрирано от компютъра?
— Не знам. Всъщност не мисля. Това е система с широк достъп. Не знам дали изобщо има задействана някаква защитна система.
— Благодаря ти — повторих аз. Не знаех какво друго да му кажа.
— Това е най-лесният етап, така да се каже. Ровенето в хранилището ще ни отнеме доста време… Исках да знам Дали ще ми помогнеш. Вероятно знаеш по-добре от мен кои са по-важните.
— Кога?
— Тази вечер. Сега е единствената възможност. Отделът ще е затворен, но аз имам ключ за хранилището, Защото понякога ми се налага да ровя за разни неща при запитвания от медиите. Не го ли направим тази нощ утре разпечатките вече може да ги няма. Имам чувство то, че на ФБР няма да им хареса документите да седят там, особено след като ги търсиш толкова упорито. Утро сутринта първата им работа ще е да дойдат и да ги прибе рат.
— Това ли каза Форд?
— Не съвсем. Чух го от Олайн. Тя говори с Рейчъл Уолинг, не с Бакъс. Той каза, че тя е…
— Я чакай, я чакай. Рейчъл Уолинг?
Това име ми беше познато. Помислих и се сетих. Тя беше специалистът по съставяне на профили от Секцията по бихейвиористични науки, подписала изследването, което Шон бе представил по делото Тереза Лофтън.
— Да, Рейчъл Уолинг. Тя е специалистът по профилите там. Защо?
— Нищо. Името ми е познато.
— Работи при Бакъс. Нещо като връзка между центъра и фондацията по проекта за изследване на самоубийствата. Така или иначе, Олайн твърди, че е споменала на Форд за намерението си да хвърли поглед на всичко това. Нищо чудно да поиска да си поговори и с теб.
— Ако аз не си поговоря първо с нея. — Изправих се.
— Да вървим.
— Виж, има още едно нещо. — Той също стана. — Аз нямам нищо общо с това, ясно ли е? Ти използваш тези файлове само като инструмент при разследването. Никога и никъде няма да споменаваш, че си имал достъп до архивите на фондацията. Никога няма да признаваш, че си виждал някой от тези документи. Не искам да загубя работата си. Разбираш ли?
— Абсолютно.
— Тогава произнеси го.
— Съгласен съм с всичко.
Тръгнахме към вратата.
— Смешно — изрече той. — През всичките тези години, когато използвах източниците си, никога дори и през ум не ми е минавало какво рискуват заради мен. Сега вече разбирам. Направо си е страшничко.
Само го изгледах и кимнах. Боях се, че произнеса ли дори и думичка, той ще размисли и ще се прибере у дома си.
По пътя към фондацията, вече в колата му, той добави ще няколко основни правила.
— Никъде в статията си няма да споменаваш името.
— Добре.
— Нито една информация, получена от мен, не бива да се приписва на „източник от фондацията“. Само „източник, запознат с разследването“, ясно ли е? Така ще имам известно прикритие.
— Да, това вече го уточнихме. Можеш да разчиташ на мен, Майк. Аз не издавам източниците си. Никога. Всичко, което ще направя с информацията, получена при теб, е да се добера до потвърждение от трети лица. Става въпрос само за разпечатката. Няма проблеми.
Няколко минути беше спокоен, но после пак го обзеха съмненията.
— Той ще разбере във всички случаи.
— Тогава защо не прекратим? Не искам да излагам на опасност работата ти. Просто ще отида в бюрото и ще си опитам късмета.
Не исках да постъпвам така, но бях длъжен да му осигуря вратичка. Не бях прекрачил още онази граница, отвъд която вече не те интересува дали човекът, осигурил ти информацията, ще загуби работата си. Не исках да ми тежи на съвестта. И без това си имах достатъчно грижи.
— Спокойно можеш да отпишеш и ФБР. Поне докато Уолинг се занимава със случая.
— Познаваш ли я? Да не е някакво бездушно същество?
— Да, от стоманените същества с лакирани нокти. Веднъж се опитах да я преметна. Тя обаче само ми показа вратата. Доколкото знам от Олайн, преди време май се е развела. Сигурно е още в онова ужасно мъжемразко настроение, а на мен ми изглежда, че е неспасяема.
Въздържах се от коментари. Уорън трябваше да вземе решението сам; не можех да му помогна.
— Не се тревожи за Форд — произнесе накрая той. — Може да ме заподозре, но няма да успее да го докаже. Ще отричам, и край. Така че, ако ти не ми го зачукаш, той ще остане с пръст в устата.
— Не се съмнявай в мен.
Той намери едно свободно място на „Конститюшън Ав“, ню на половин пресечка от фондацията и паркира. Дъхът ни излизаше на гъсти кълба пара, докато се доберем до входа. Бях доста нервен, без значение дали той се боеще за работното си място или не. Мисля, че и двамата бяхме в опасност.