Нямаше охрана, която да се налага да залъгваме или преодоляваме. Нямаше и хора от фондацията, работещи извънредно. Влязохме през главния вход с ключа на Уорън: той знаеше точно къде отиваме.
Залата с хранилището за папки беше горе-долу с размерите на гараж с двойна ширина, изпълнена с високи стоманени стелажи, натъпкани с кафяви папки с разноцветни етикети.
— Как ще се оправим тук? — прошепнах аз.
Той измъкна сгънатия лист от джоба си.
Това е секция с документи по изследвания на самоубийства. Търсим тези имена, отнасяме протоколите в кабинета ми и копираме нужните ни страници. Оставих копирната машина включена, когато излизах. Няма да стане нужда дори да я чакаме. А и няма нужда да шепнеш. Тук сме сами.
Отбелязах си непрекъснатото използване на „ние“, но не казах нищо. Той ме поведе по проходите, като отмяташе названията на програмите, отбелязани върху стелажите. Накрая откри раздела за изследванията върху самоубийствата. Папките бяха с червени етикети.
— Тези са — произнесе Уорън, вдигайки ръка.
Папките бяха тънки и въпреки това изпълваха изцяло три стелажа, Олайн Фредрик действително имаше право: папките бяха неколкостотин на брой. Всяко червено кар-тонче, стърчащо от дадена папка, означаваше смърт. Върху стелажите си бяха дали среща множество трагедии. Сега вече бях изпълнен с надеждата, че на някои от тях мястото им не е тук. Уорън ми подаде разпечатката и аз прехвърлих набързо тринадесетте имена.
— От всички тия папки само тринадесет са на ченгета от отделите по убийствата?
— Да. Проектът е събрал данни за над хиляда и седемстотин самоубийства. Средно по триста на година. Предимно са сред патрулните полицаи. Специалистите по самоубийствата виждат телата, но предполагам, че докато стигнат на мястото, те вече свикват с тази мисъл. Те обикновено са най-добрите и най-коравите. Изглежда, сякап! захапалите дулото сред тях са далеч по-малко от тия сред патрулните. Така че открих само тринадесет случая. Брат тй и онзи мъж Брукс от Чикаго също бяха вътре, но аз сметнах, че ти вече имаш материалите.
Само кимнах.
— Трябва да са подредени по азбучен ред — каза той. — Чети ми имената от списъка и аз ще изваждам папките. Дай ми и бележника си.
Отне ни по-малко от пет минути да съберем папките. Уорън късаше празни листчета от бележника ми и маркираше местата, откъдето беше взел папките, за да можем да ги върнем бързо по местата им, щом свършим. Работата не беше никак лесна. Не се срещах на някой паркинг с някоя важна клечка, която ми помага да хвана президента за интервю, но въпреки това ме обзе силна възбуда.
Правилата обаче си оставаха същите. Източникът, без значение каква беше информацията му, си имаше мотив да се излага на опасност заради мен. Гледах Уорън, но не можех да проумея неговия мотив. Историята действително беше много интересна, но за съжаление не той щеше Да бъде авторът й. Не извличаше никаква полза от помощта, която ми оказваше, освен моралното удовлетворение. Но дали това му беше достатъчно? Не знаех, но в Този момент реших, че докато се ровим в тази светая светих за репортера, не е необходимо да му разкривам всичко, докато не разбера какво се крие зад жертвоготовността му.
С папки в ръцете бързо преминахме по двата коридора които ни деляха от кабинета му. Уорън спря така Внезапно, че малко остана да го съборя на пода. Вратата на стаята му беше открехната няколко пръста. Той посочи към цепнатината и поклати глава, давайки ми знак, Че Не я е оставял така. Повдигнах рамене, с което исках да кажа, че сме на негов терен. Той се приведе и се заслуга. Аз също долових някакъв шум. Сякаш шумолеше хартия, а после нещо се плъзна. Нечия студена длан по гали тила ми. Уорън се извърна към мен и в този момецт вратата рязко се отвори.
Уорън се стресна и отстъпи назад. В следващия момент на прага застана дребен азиатец с бърсалка в едца ръка и кошче за отпадъци в другата. Минаха няколко секунди, преди всички да се съвземем от изненадата.
— Съжалява, господине — произнесе дребният мъж.
— Аз почиства ваш офис.
— О, да — произнесе с усмивка Уорън. — Чудесно. Много добре.
— Вие оставили копирна машина включен.
Той понесе инструментите си по коридора, измъкна ключ от връзката, закачена за колана му, и отвори следващия кабинет. Изгледах Уорън и се ухилих.
— Прав си, не си с железни нерви.
— Нито пък ти си Робърт Редфорд. Да почваме.
Каза ми да затворя вратата, после отново включи фотокопирната машина и се придвижи зад бюрото си с папките в ръка. Настаних се на същия стол, на който вече бях сядал няколко пъти през деня.