Оставащите осем случая щяха да се окажат костелив орех, защото всеки един от тях, поне според бележките в резюметата, изглежда, се вписваше в схемата. При всеки един от тези случаи се споменаваше специфично разследване, затормозило жертвата. Бремето на неразкритите дела и цитатите от По бяха всъщност единствени улики, с които разполагах. По тях се опитвах да открия други случаи на инсценирани самоубийства.
Така отхвърлих още два случая, в които бях открил споменавания за предсмъртни бележки. При всеки един от двата случая жертвата беше оставила писмо до близък човек, майката в единия случай и съпругата в другия, и беше помолила за притка и разбиране. Бележките не съдържаха нищо напомнящо цитат от разказ или стихотворение. Зачеркнах ги: оставаха още шест.
Докато преглеждах една от оставащите папки, се натъкнах на предсмъртната бележка на жертвата — само един ред, също както при брат ми и Брукс в едно допълнение, съдържащо доклада от следствието. Щом я прочетох, сякаш електрически заряд прониза тялото ми. Знаех този стих:
Бързо отворих бележника си на страницата, където си х записал откъса от „Страната на сънищата“, който Прайн ми беше цитирала от компактдигка на Барлет.
Застинах. Брат ми и Морис Котайт, детективът от Албукерк, който според първоначалното следствие се беще самоубил с един първи неуспешен изстрел в гърдите и следващ в слепоочието, бяха оставили предсмъртни бележки с цитати от едно и също стихотворение. Нямаше вече и капка съмнение.
Чувствата ми обаче на униние и възбуда бързо отстъпиха място на нарастващ гняв. Обземаше ме жестока ярост при мисълта какво бе сполетяло брат ми и другите мъже. Изпитвах истински бяс към живите ченгета заради тяхната слепота и в съзнанието ми светкавично изскочиха думите на Уекслър, когато бях успял да го убедя в правотата си: „Един шибан репортер.“ Сега вече имах представа за гнева му. Но най-вече гневът ми беше насочен към онзи, който бе извършил всичко това, и заради това, колко малко знаех за него. Убиецът се представяше като „кумир“. Аз преследвах фантом.
Останалите пет случая ми отнеха повече от час, докато ги прегледам. В още три досиета открих предсмъртни писма. Другите два случая не бяха свързани със серийния убиец. Единия отхвърлих още като видях датата; беше станал на същия ден, в който Джон Брукс е бил убит в Чикаго. Имайки предвид прецизното планиране на всяко убийство, изглеждаше дори и теоретически невероятно и двете да са извършени в един и същ ден.
Другият случай пък го отхвърлих, защото самоубийството на жертвата беше приписано, наред с другите неща, на отчаянието му от зловещото отвличане и впоследствие убийство на младо момиче от Лонг Айлънд, Ню Йорк. Въпреки че жертвата не бе оставила предсмъртна бележка, първоначално ми се струваше, че самоубийството ще се впише в схемата ми и ще се наложат по-нататъшнй проучвания, но към края на доклада се натъкнах на факта, че детективът в действителност е открил извършителя на престъплението и го е арестувал. Това вече излизаше извън схемата, и разбира се, не пасваше на теорията на Лари Уошингтън, която аз също приемах, че един й същи човек убива първо жертвите и после ченгетата, разследващи случаите.
Последните трима, които привлякоха вниманието ми освен случая с Котайт — включваха Гарланд Петри, детектив от Далас, който първо се прострелял в гърдите и после в лицето. Оставил бележка със следния текст: „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ти залинее.“ разбира се, не познавах Петри. Но до този момент не бях чувал ченге да използва думата „залинее“. Цитатът определено притежаваше художествени качества. Просто не можех да си представя, че ръката и разумът на едно доведено до самоубийство ченге могат да породят такива думи.
При втория случай предсмъртната бележка също беше само от един ред. Клифърд Белтран, детектив от управлението на областния шериф в Сарасота, Флорида, преди три години според всички данни също бе извършил самоубийство — това беше най-старият случай — оставяйки предсмъртна бележка със следното съдържание „Господи, помогни на мен, бедната душа.“ Тук отново беше смущаващ фактът, че такива сърцераздирателни думи бяха вложени в устата на ченге. Включих и Белтран в списъка си, макар и само по интуиция.
Накрая прибавих и третия случай в списъка си, въпреки че нямаше предсмъртна бележка. Джон П. Маккафърти е бил от отдел „Убийства“ на балтиморската полиция. Сложих го, защото смъртта му по един твърде зловещ начин приличаше на случая с Джон Брукс. Според следствието Маккафърти бе изстрелял един изстрел в пода на апартамента си преди втория, фатален куршум в устата си. Спомних си думите на Лорънс Уошингтън, че по този начин по ръцете на жертвата остават следи от изгорелите барутни газове.