Четири имена. Разгледах ги заедно с бележките, които си бях водил междувременно, и после извадих и книгата на По, която си бях купил в Боулдър.
Беше дебел том, съдържащ всички произведения от По. Проверих съдържанието: поезията беше събрана в седемдесет и шест страници. Проумях, че дългата ми нощ се очертаваше да стане още по-дълга. Позвъних на „Обслужване по стаите“ и поисках кафе, помолих ги да ми Донесат и аспирин; прекаляването с кафето със сигурност щеше да доведе до жестоко главоболие. Започнах да чета.
Не съм от онези, които се страхуват от самотата или от тъмното. Живеех сам от десет години, преспивал съм сам в националния парк и съм скитал из изоставени и порутени сгради, само и само да мога да напиша хубава статия, Седял съм в тъмни автомобили в очакване на канди дати и гангстери или страхливи източници. Макар и ган гстерите да изпълваха със страх душата ми, и през ум но ми бе минавало, че съм сам в мрака. Тази нощ обаче стиховете на По ме накараха да изтръпна от страх. Може би защото бях сам в хотелска стая в непознат град. Моно-би защото притежавах документи, в които се описваше насилствена смърт, или защото усещах присъствието на мъртвия си брат. А може би защото вече знаех какво се крие зад думите, цитирани от неизвестния убиец. Но как вото и да беше, обзе ме страх, от който не можах да се освободя дори след като пуснах телевизора.
Четях подпрян върху възглавниците на леглото със запалени и от двете ми страни лампи. Но въпреки това подскочих, когато пред вратата на стаята ми се разпеем бурен смях. Тъкмо се бях настанил удобно върху възглавниците и четях поемата „Енигма“, когато телефонът иззвъня и аз отново подскочих: острият му звън се раз личаваще толкова много от мекия напевен сигнал на домашния ми телефон. Беше дванайсет и половина и пред положих, че е Грег Глен от Денвър.
Докато протягах ръка към слушалката, се сетих, че Глен не знаеше къде съм отседнал.
Беше Майкъл Уорън.
— Исках само да разбера… дали си буден… дали си открил нещо.
Отново изпитах онова странно чувство, съпровождащо съдействието му и многото въпроси. Беше толкова различен от всичките ми досегашни източници на информация, И въпреки това не можех просто така да го разкарам. Беше рискувал твърде много паради мен.
— Все още се ровя — отвърнах, — Седя си и си чета поезията на Едгар Алан По, Направо тръпки ме побиват от страх.
Той се изсмя учтиво.
— Но имаш ли някаква полза от нея… имам предвид самоубийствата?
В този момент нещо ме накара да застана нащрек.
— Хей, откъде се обаждаш?
— От къщи. Защо?
— Не каза ли, че живееш в Мериленд? Значи това е междуградски разговор, нали така? На сметката ти ще бъде записано, че си разговарял с мен, човече. Не помисли ли за това?
Не можех да повярвам на безгрижието му, особено след ме бе предупредил за ФБР и агентката Уолинг.
— О, по дяволите… Наистина съвсем съм изкукуригал. Виж, едва ли някой ще се заинтересува от сметките ми за телефонните разговори. Нямам достъп до никаква секретна информация за националната ни сигурност, така че няма страшно.
— Не знам. Ти ги познаваш по-добре от мен.
— Да зарежем това, Какво откри?
— Казах ти, че още търся. Натъкнах се на две имена, които могат да ми свършат работа. Съвсем малко.
— Е, това е добре. Радвам се, че рискът си заслужаваше.
Кимнах; беше малко смешно, защото той не ме виждаше.
— Да, още веднъж ти благодаря. Трябва да продължавам. Уморен съм и искам да приключвам.
— Тогава те оставям. Утре, ако имащ възможност, ми се обади по телефона, за да съм в течение.
— Опасно е за теб, Майкъл. Мисля, че ще е по-добре да не знаят, че имаме нещо общо.
— Е, както кажеш. Надявам се да прочета всичко един ден. Имаш ли краен срок?
— Не. Дори и не съм разговарял на тази тема.
— Имащ чудесен редактор. Хайде, да не те разсейвам повече. Наслука.
Скоро думите на поета отново ме грабнаха. Мъртъв от сто и петдесет години, но това не му пречеше да ме сграбчи с протегнатата си от гроба костелива ръка, По беше Майстор на настроението и ритъма, Настроението беше зловещо, а ритъмът — често задъхан, Скоро открих, че отъждествявам написаното със собствения си живот. „Живях аз сам във свят от стон“ пише По, „С душа — умираща вълна.“ — Думи, които поне за момента, отгова ряха на настроението ми.