Зачетох се и скоро усетих как ме сграбчва меланхолията на поета при откъса от „Езерото на…“
По завладя ужасената ми и благодатна памет. Стана моят кошмар. Бе протегнал ръка и през века и половина, които ни деляха, бе забил леден пръст в гърдите ми.
В три часа сутринта приключих с последната поема, Бях успял да открия още един цитат от негово произведе ние в една предсмъртна бележка. Стихът „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ми залинее“, приписван според полицейските доклади на далаския полицай Гарланд Петри, беше взет от поемата „На Ани“.
Не открих обаче никаква връзка на последните думи на Белтран, детектива от Сарагоса, с която и да е поема на Едгар Алан По. Започнах да се питам дали в преумората си просто не я бях пропуснал, макар и да съзнавах, че въпреки късните часове бях чел съвсем внимателно книгата. Просто никъде нямаше нещо подобно. „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Сега вече си мислех, че това е била последната искрена молитва на един обзет от мисълта за самоубийство човек. Зачеркнах Белтран от списъка: този вопъл очевидно е бил негов.
Разгледах бележките си, докато се унасях в сън, и реших, че случаите с Маккафърти в Балтимор и Брукс в Чикаго бяха прекалено сходни, за да ги отмина. Знаех какво ще предприема сутринта. Щях да тръгна към Балтимор Да открия още.
През нощта сънят се върна. Единственият повтарящ се кошмар през целия ми живот. Както винаги сънувах, че крача по едно огромно замръзнало езеро със синьо-черен лед. Бях сам в безбрежната ледена пустиня, хоризонтът се бе превърнал в ослепителна изгаряща белота. Приведох глава и продължих да крача. Поколебах се, когато дочух глас на момиче, молещо за помощ. Огледах се, но не го видях никъде. Обърнах се и продължих. Направих крачка, две… И тогава една ръка проби леда и ме сграбчи. Задърпа ме към разширяващата се дупка. Никога не разбрах дали ме дърпаше при себе си, или се мъчеше да се изтръгне от прегръдката на леда, независимо че този кошмар твърде често ме спохождаше.
Виждах само ръката, слаба и костелива, да се подава от черната дупка. Разбрах, че ръката — това беше смъртта. Събудих се.
Лампите още светеха, телевизорът продължаваше да работи. Седнах в леглото и се огледах; едва след известно време осъзнах кой съм и къде се намирам. Изчаках да преминат ледените тръпки и се изправих. Изключих телевизора и отидох до малкия бар, скъсах лепенката и отворих вратичката. Избрах си една малка бутилка „Амарето“ и отпих без чаша. Отбелязах в малкия списък, който дават на всеки клиент. Шест долара. Разгледах списъка и безбожните цени само за да се занимавам с нещо.
След малко усетих как алкохолът започва да ме сгря-ва. Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше пет без петнайсет. Трябваше да поспя поне още няколко часа. Пъхнах се под завивките и взех книгата от нощното шкафче. Отворих я на поемата и отново се зачетох. Очите ми се спряха на двата реда.
След малко изтощеният ми мозък се предаде. Оставих книгата обратно на мястото й и се строполих върху леглото. Пропаднах в бездната на мрака и забравата.
17.
Всички инстинкти на Гладън крещяха в един глас, че е опасно да се остава в града, но той не можеше да си тръгне току така. Имаше да върши още доста неща. Уреденият по електронен път трансфер на сумата щеше да стигне до филиала на Фарго само след няколко часа и той трябваше да си прибере новата камера. Това беше от изключителна важност; а той не можеше да го свърши в движение, бягайки към Фресно или някъде другаде. Така че му се налагаше да изчака в Лос Анжелес.
Вдигна поглед към огледалото над леглото и се огледа. Не беше се бръснал от последната сряда и бакенбардите Му вече започваха да се оформят. Протегна ръка към нощ-ното шкафче за очилата и ги сложи. Оцветените контактни лещи бе изхвърлил в кофа за отпадъци на ресторанта, където бе вечерял предната нощ. Вдигна отново поглед към огледалото и се ухили на собственото си отражение. Вече беше нов човек.
Хвърли поглед към телевизора. Някаква жена духаше на един мъж, докато един друг й го бе изтеглил в поза инстинктивно предпочитана от кучетата. Звукът беше изключен, но той знаеше какво би могъл да чуе. Телевизорът работеше цяла нощ. Порнофилмите, включени в цената на стаята му, не подпомагаха особено възбудата му, защото изпълнителите бяха прекалено стари и буквално отегчени от работата си. Направо бяха отвратителни. Въпреки това обаче той не го изключваше. Това му помагаше да не забравя, че всеки е подвластен на нечестивите си желания.