— Ще ги взема.
Той пъхна долара в процепа.
— Сигурен ли сте?
— Да. Ето ви парите.
Тя пъхна монетите в процепа и той с мъка успя да ги измъкне оттам; ноктите му бяха изгризани до месо.
— Ти си в шеста стая, нали? — запита тя, взирайки се в списъка на наемателите. — Взел си единична стая. Още ли си сам?
— Хей, сега пък какъв е тоя разпит?
— Само проверявам. Какво правиш там сам, а? Надявам се само като си бичиш чекиите, да не се празниш върху чаршафите.
И се изхили. Беше му го върнала. Той кипна и си изтърва нервите. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да го прави, че е опасно да се набива в очи, но не се сдържа.
— Ха, аз съм бил груб, а? А ти, знаеш ли какво си ти? Една скапана курва. Прекрасните вени по краката ти, дето се навират чак в задника ти, са направо като пътеводител за ада, госпожо.
— Хей, я си дръж езика…
— Или какво? Да не ме изриташ оттук?
— Само внимавай какви ги дрънкаш.
Гладън успя да измъкне и последната монета, едно де-, извърна се и тръгна, без да каже и дума повече. Па улицата отиде до един автомат за продажба на вестници и си купи утринното издание.
Вече в безопасността на стаята си той се зарови във вестника, докато открие рубриката „МЕТРО“. Знаеше, че репортажът ще е там. Бързо прегледа и осемте страници ра Рубриката, но не откри нищо за убийство в мотел. Разочарован, захвърли вестника върху леглото; в този очевидно вестта за убийството на чернокожа камеерка не спадаше към новините.
В този момент забеляза една снимка на първата страница. Беше малко момче, което се спускаше с Шейна, Вдигна страницата и зачете текста под снимката. В него се разказвате, че пързалките и другите детски забавления в парка Макартър били най-после върнати на места-та им след един продължителен строеж на спирка на метрото — причина за затварянето на по-голямата част от парка.
Отново огледа снимката. Момчето на нея беше седемгодишно на име Мигел Аракс. Гладън не познаваше райо-на, където се намираше новият парк, но беше факт, че спирка на метро се строеше само в бедни квартали. Това означаваше, че повечето от децата в този район произхождаха от бедни семейства, с тъмнокафява кожа подобно на момчето на фотографията. Реши, че паркът може да почака, докато си реши най-належащите проблеми и се ориентира в обстановката. С бедните деца винаги е по-лесно. Имаха нужда от толкова много неща.
Ориентировката. Той знаеше, че ориентировката беше неговата най-първа задача. Не можеше да остане в този мотел или който и да е друг, без значение колко добре беше прикрил следите си. Тук Не беше в безопасност. Рискът нарастваше застрашително и те сигурно вече го търсеха. Чувстваше го с цялото си същество. Скоро щяха да тръгнат по следите му: нуждаеше се от безопасно убежище.
Остави вестника и отиде до телефона. Не можеше да сбърка този просмукан от десетки хиляди цигари глас.
— Обажда се, аа, Ричард… от шеста стая. Исках само да ви кажа, че съжалявам за случилото се сутринта. Бях груб и се извинявам, — Тя не каза нищо и той продължи: — Така или иначе, имахте право, самотата започва да ме гнети и тъкмо си мислех дали онова предложение, което ми направихте одеве, е още в сила.
— Какво предложение?
Тя явно искаше да се погаври малко, преди да клекне.
— Как да ви кажа, когато ме запитахте дали съм си харесал нещо. Всъщност още тогава си харесах.
— Не знам. Бяхте доста груб. А аз не обичам да са груби към мен. Какво ви хрумна?
— Не знам. Но съм си приготвил един стотак, за да съм сигурен, че ще си прекарам приятно времето.
Тя замълча за момент.
— Добре, свършвам работа в четири. И съм свободна целия уикенд. Мога да дойда.
Гладън се ухили и отвърна:
— Нямам търпение.
— Тогава и аз съжалявам, че бях груба и за ония неща, дето ти ги казах.
— Това е чудесно. Значи идваш… Хей, още ли си там?
— Разбира се, миличко.
— Как се казваш?
— Дарлийн.
— Е, Дарлийн, не знам дали ще издържа до четири.
Тя се изсмя и затвори. На Гладън не му беше до смях.
18.
Сутринта трябваше да изчакам до десет, докато Лори Прайн заеме работното си място в Денвър. Нямах търпение да започна работния си ден, но нейният едва започваше и трябваше да изтърпя поздравленията и въпросите й къде съм и какво правя, докато най-сетне си дойдем на думата.
— Когато те помолих тогава да направиш онова проучване за полицейските самоубийства, беше ли включен в него и „Балтимор Сън“?
— Аха.
Знаех, че трябва да е така, но бях длъжен да проверя. Знаех също така, че търсенията с компютър понякога бяха непълни.
— Добре, тогава можеш да направиш едно проучване на „Сън“, като използваш само името Джон Маккафърти.