— Поета.
— Какво?
— Казваме му „Поета“. Всяко разследване, провеждано от бюрото, получава кодово наименование.
— Господи! — възкликнах, — Таблоидите ще бъдат във възторг. Вече виждам заглавията им. „Поет убива, без да му пука за рими.“ Вие наистина си го търсите.
— На таблоидите ще им мине котка път. Бакъс е решен да го пипне, преди още пресата да е надушила каквото и да било.
Настъпи мълчание. Обмислях как да реагирам на този директен удар.
— Да не си забравила нещо? — запитах я най-накрая.
— Джак, знам, че си репортер и че именно ти си започнал това разследване. Но трябва да разбереш, че вдигнешли шум в медиите, никога няма да пипнем този мръсник. Той ще се изплаши и ще се покрие. Ще изтървем шанса.
— Е, аз не съм на държавна служба. Макар че ми плащат да пиша репортажи и статии… ФБР не може да ми казва какво и кога да пиша.
— Не можеш да използваш нищо от това, което току-що ти разказах.
— Знам. Дал съм ти дума и ще я сдържа. Нямам нужда ат материала ти. Защото съм си го открил сам. Не голямата част от него. Всичко, с изключение на Белтран и всичко, което ми остава, е да прочета биографичния раздел на тази книга и да открия там последните думи на автора й… Нямам нужда от информацията на ФБР разрешението им, за да си публикувам материала.
Мълчанието отново се възцари. Усещах, че тя се задъхваше от бяс, но бях длъжен да си отстоявам позиция-та. Бях длъжен да разиграя картите си по най-хитрия лачин. В тази игра не раздават втори път. След няколко линути започнаха да се мяркат крайпътните табели, сочещи пътя към Куантико. Наближавахме.
— Виж — започнах аз. — По-късно ще си поговорим за статията ми. Нямам намерение да се втурвам презглава още тази нощ и да си чупя краката, за да я напиша. Двамата с редактора ми ще си поговорим като двама спокойни и улегнали мъже и аз ще те информирам какво мислим да предприемем. Става ли така?
— Чудесно, Джак. Надявам се, че няма да забравиш брат си, когато започнеш да обсъждаш нещата с редактора си. Защото съм сигурна, че той няма да забрави.
— Виж, хайде да ми направиш една услуга. Не споменавай повече брат ми и мотивите ми. Защото си нямаш никаква представа за мен или него или какво мисля за цялата работа.
— Чудесно.
Няколко километра изминахме в пълно мълчание. Гневът ми понамаля и се запитах дали не съм прехвърлил мярката. Целта й беше да заловят този изрод, когото бяха кръстили „Поета“, Което беше и моя цел.
— Виж, извинявам се, че бях груб — произнесох. — Все още си мисля, че можем да си окажем взаимна помощ. Можем да си сътрудничим и може би ще пипнем това чудовище.
— Не знам — отвърна тя. — Не виждам никакъв смисъл в сътрудничеството ни, след като това, което съм споделила с теб, ще се появи на първите страници на вестниците, откъдето ще го грабне телевизията и после таблоидите. Ти си прав, не знам какво мислиш. Не те познавам и не мисля, че мога да ти се доверя.
Не каза и дума повече, докато стигнем до Куантико.
21.
Беше тъмно и не можах да видя околността, докато навлизахме в комплекса, Академията на ФБР и изследователският център се намираха в центъра на военноморска база. Състоеше се от три разпрострели се тухлени сгради, свързани със стъклени тунели и атриуми. Агент Уолинг вкара колата в един паркинг с надпис „Само за агенти на ФБР“ и паркира.
Тя не наруши мълчанието си и докато паркирахме и излязохме от колата. Душата ми започна да се стяга. Не исках да й причинявам неприятности или пък да я карам да си мисли, че съм коравосърдечно копеле.
— Виж, главната ми цел е да пипнем този мръсник — направих пореден опит аз. — Позволи ми само да телефонирам. Ще се обадя на източника си и на редактора ми и все ще измислим нещо. Става ли?
— Става — изсумтя тя.
Беше само една дума, но бях щастлив, че успях да измъкна нещо от нея. Влязохме в главната сграда, преминахме през множество коридори, докато накрая стигнахме до стълбище, което ни отведе до Националния център по анализ на насилствените престъпления. Това беше в приземието. Тя ме преведе покрай рецепцията в едно голямо помещение, което не се различаваше особено от новинарска зала. Имаше две редици бюра и работни секции със звукова изолация между тях и една редица от отделни кабинети покрай дясната стена. Посочи ми към един от кабинетите. Предположих, че беше нейният, макар и да беше доста безличен. Единствената фотография, която се виждадпе, беше портретът на президента на задната стена.