Обсъждането продължи още двадесет минути, като Доран си водете бележки за предварителния портрет. Тогава Бакъс закри съвещанието и каза на всички да си отдъхнат до сутринта, преди да потеглят.
След приключване на съвещанието няколко души се приближиха до мен и ми се представиха, изразявайки съболезнованията си за брат ми, придружавайки ги с похвали за разследването ми. Те обаче бяха малко. Сред тях бяха Хейзълтън и Доран. След няколко минути останах сам и се оглеждах за Уолинг, когато изведнъж до мен цъфна Гордън Торсън. Той ми протегна ръка и след кратко колебание я стиснах.
— Не исках да те притеснявам — изрече той с топла усмивка.
— Всичко е наред. Няма нищо.
Имаше здрава хватка и след обичайното двукратно разтърсване на ръцете ни аз се опитах да се откопча, но той не ме пускаше. Дръпна ме за ръката към себе си и се приведе напред, така че само аз да мога да чуя какво ще ми каже.
— Добре че брат ти не може да види всичко това — прошепна. — Ако аз направех това, което ти си направил по този случай, щях да пукна от срам. Направо нямаше да ми се живее.
Изправи се, усмивката не слезе от лицето му. Изгледах го и кой знае защо кимнах. Той пусна ръката ми и се отдалечи. Почувствах се унижен от това, че не бях успял да се защитя. Само бях кимнал като глупак.
— Какво беше това?
Обърнах се. Рейчъл Уолинг стоеше пред мен.
— А, нищо. Той просто… нищо.
— Каквото и да ти е казал, забрави го. Понякога е абсолютен гадняр.
Кимнах.
— Да, вече започвам да разбирам.
— Хайде, да отидем в кафето. Умирам от глад.
В коридора тя ми разказа плана за пътуването.
— Потегляме рано сутринта. По-добре е, ако останеш тук, вместо да биеш толкова път до „Хилтън“. В петък стаите за гости на практика опустяват. Можем да те настаним в някоя от тях и да се обадим в „Хилтън“ да почистят стаята ти, като ти изпратят багажа в Денвър. Имаш ли нещо против?
— Ами, сигурно не. Предполагам…
Торсън не излизаше от ума ми.
— Педал.
— Какво?
— Този Торсън е абсолютен задник.
— Остави го. Заминаваме, а той остава тук. Какво ще кажеш за „Хилтън“?
— Добре, съгласен съм. Компютърът е при мен, а и всичко най-необходимо.
— Ще се погрижа да имаш чиста риза утре сутринта.
— О, колата ми! Имам една кола под наем в гаража на „Хилтън“.
— Къде са ключовете?
Измъкнах ги от джоба.
— Дай ми ги. Ще се погрижим за колата ти.
22.
В ранните часове на утрото, когато светлината едва започваше да се процежда през завесите, Гладън сновеше неуморно апартамента на Дарлийн, прекалено изнервен, за да [???] и прекалено възбуден, за да му се спи. Крачеше из стаи, обмисляше, планираше, чакаше. Хвърли към жената в спалнята, известно време не откъсна очи от леглото й и после се върна във всекидневната.
Плакати от стари порнофилми красяха стените, жилището беше изпълнено с вехтории от един безсмислен живот. Никотинът се беше просмукал буквално във всичко Гладън беше пушач, но дори и за него беше непоносимо! Апартаментът беше истинско гробище.
Спря пред един от плакатите от филм, озаглавен „Вътре в Дарлийн“. Беше му казала, че се е снимала в началото на осемдесетте, преди видеото да нахлуе и революционизира бизнеса, и внезапно сякаш се състари с още десет години. Беше му посочила с тъжна усмивка към плакатите, където ретушираните фотографии показваха тялото и лицето й млади и гладки. Беше известна като Дарлийн. Нямаше нужда от фамилия. Той се зачуди какво ли е човек да живее в място, където изображенията от славното ти минало се надсмиват над остарялото ти тяло.
Извърна се и забеляза чантичката й върху масичката за карти в трапезарията и прегледа съдържанието й. Беше пълна с гримове и празни цигарени кутии и кибрити. Имаше малък спрей за защита срещу нападатели и портмоне. В него имаше само седем долара. Погледна шофьорската й книжка и научи пълното й име.
— Дарлийн Кугел — изрече той на глас. — Приятно ми е да се запознаем.
Взе парите, а всичко останало върна вътре. Седем долара не бяха кой знае какво, но кой ти ги дава? Човекът в магазина на Диджи Тейк го бе накарал да плати в аванс, за да поръча камерата си. Финансите му се бяха ограничили до някакви си неколкостотин долара и още седем не бяха излишни.
Остави паричните си тревоги за по-късно и пак закрачи неуморно из стаите. Имаше един сериозен проблем. Времето. Трябваше да му доставят камерата от Ню Йорк. А това нямаше да стане по-рано от сряда. След цели пет дни. За да бъде в безопасност, се налагаше да изчака в апартамента на Дарлийн. Знаеше, че може да си го позволи.
Реши да си направи списък на необходимите неща, които трябваше да купи. Хладилникът беше почти празен, ако не се брояха консервите с риба, а на него му се повдигаше от тази гадост. Трябваше да излезе, за да си купи храна, и после да се затвори чак до сряда. Не се нуждаеше чак от толкова много. Минерална вода, плодове и някакви сандвичи.