Опитах се да науча нещо за личния й живот. Спомена брака, за който вече знаех от Уорън, но не сподели много за бившия си съпруг. Каза, че отишла в Джорджтаун Да учи психология и била наета на работа от бюрото последната си година от следването. Не скри, че бързо е напреднала в бюрото благодарение на това, че е жена с юридическо образование.
— Родителите ти сигурно се гордеят много с теб — предположих аз.
Тя поклати глава.
— Не?
— Майка ми си отиде, когато бях още малка. Не съм я виждала много отдавна. Не знае нищо за мен.
— А баща ти?
— Баща ми умря, когато бях много млада. Знаех, че съм прекрачил границата на обикновения разговор. Но инстинктът ми на журналист ме тласкаше да задам следващия въпрос, винаги онзи, който най-малко очакваха. Усещах, че тя иска да каже още, но няма да го направи, ако не я запитам.
— Какво се случи?
— Беше полицай. Живеехме в Балтимор. Самоуби се.
— О, Господи! Рейчъл, извинявай. Не трябваше да…
— Не се притеснявай, всичко е наред. Исках да го знаеш. Мисля, че всичко е свързано с това, което представлявам и каквото правя. Може би е така и с брат ти и таяистория. Затова искам да знаеш, че съжалявам за грубото си отношение.
— Не се притеснявай за това.
— Благодаря ти.
Замълчахме за момент, но усетих, че разговорът ни още не е приключил.
— Изследването на самоубийствата съвместно с фондацията, това ли…
— Да, затова се заех с тази задача.
Отново замълчахме, но не се чувствахме неудобно. След известно време тя стана, отиде до складовото помещение отзад и донесе на всички газирана вода, а Бакъс се пошегува, че имаме отлична стюардеса. Тя отново седна до мен. Когато възобновихме разговора, опитах се да изместя темата от спомените за баща й.
— Не ти ли липсва някога практиката на психиатъра? — запитах. — Не е ли била това основната причина, по която си тръгнала да следваш?
— Ни най-малко. Тази работа ми доставя много по-голямо удовлетворение. Сигурно до този момент от взаимоотношенията си със социопатите съм натрупала пове-че опит, отколкото повечето психиатри събират за цял живот.
— И при това работиш само с агенти.
Тя се изсмя.
— Само ако знаеше какво е.
Може и да се дължеше на факта, че беше жена, но усетих, че беше по-различна от другите агенти, които познавах и с които ми се беше налагало да работя през годините. Не беше толкова заядлива като тях, повече слушаше, отколкото да говори, не беше просто изпълнител, а мислеше с главата си. Започнах да чувствам, че бих могъл да споделя с нея всяка своя мисъл по всяко време, без да се тревожа за последствията.
— Да вземем например Торсън — казах. — Сякаш носът му е прекалено дълъг, та си го е навирил да не би случайно да го одраека някъде.
— Съвсем точно — отвърна тя, като съпроводи думите си с пресилена усмивка и тръсна глава.
— Какво му е всъщност?
— Ядосан е.
— На какво?
— На много неща. Има си ги достатъчно. Включително и на мен. Беше ми съпруг.
Това не ме изненада особено. Между двамата видимо съществуваше напрежение. Първото ми впечатление от Торсън беше, че може спокойно да позира за плакат на Обществото от мъже-свине. Не беше чудно, че Уолинг имаше такова мнение за другия пол.
— Съжалявам, че засегнах тази тема — казах. — Явно тук ме бива само за това.
Тя се усмихна.
— Всичко е наред. Той оставя доста хора с такова впечатление за себе си.
— Сигурно никак не е лесно да работиш с него. Как е станало така, че и двамата сте в един и същи екип?
— Всъщност не сме. Аз съм в бихейвиористичните науки. А той — в критичните инциденти. Само в случаи като този ни се налага да работим заедно. Преди да се оженим, бяхме партньори. Прекарвахме заедно доста време по пътищата. И после просто се разделихме.
Тя отпи от колата си. Аз мълчах. Не смеех да й задам цикой от онези въпроси, които при други случаи бих задал. Тя обаче сама продължи:
— Когато се разведохме, той се прехвърли в „Критични реакции“. И всичко беше дотам. Още се виждаме в кафето и при случаи като този.
— Тогава защо не се прехвърлиш някъде другаде?
— Защото, както ти казах, назначението в центъра е съблазнително. Нито един от нас не иска да напуска. Боб Бакъс веднъж ни извика да си поговори с нас и каза, че според него е по-добре един от двама ни да се прехвърли в друг отдел, но ние категорично отказахме. Не могат да го преместят, защото е по-старши. Той е тук още от създаването на центъра. Ако пък преместят мен, отделът ще загуби една от всичко на всичко трите си жени, а и освен това знаят, че ще вдигна шум до бога.