Рей Бредбъри
Смъртта е занимание самотно
С обич
на Дон Конгдън,
който ме подтикна.
В памет
на Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет, Джеймс М. Кейн и Рос Макдоналд.
И на моите мили приятели и учители
Ли Брекит и Едмънт Хамилтън — непрежалимите.
В ония дни град Венеция, щата Калифорния, беше особено примамлив за хора, влюбени в тъгата. Мъгла се стелеше там почти всяка нощ и край брега стенеха петролните сонди, тъмна вода припляскваше в каналите и пясък съскаше в прозорците на домовете, щом вятърът се втурнеше и подхванеше песента си в откритите пространства и пустите алеи.
Това бяха дните, когато кеят на Венеция бе изоставен на разрухата и гинеше в морето, а скелетът на гигантски динозавър, влакчето от лунапарка, се губеше отдолу под вълните.
В края на един дълъг канал, изтърколени и тикнати вътре, се виждаха стари циркови фургони, а в клетките в среднощ, ако се вгледаш, се забелязваше живот; риби и раци прихождаха с прилива и сякаш цирковете от всички времена загиваха и чезнеха в ръжда.
Имаше я и гръмовитата лавина на един голям червен трамвай, който на всеки половин час се втурваше към морето, а в полунощ свиваше по завоя, хвърляше искри от високите жици и продължаваше нататък с такива стонове, сякаш мъртъвците се обръщаха в гроба, сякаш и самотните полюшващи се ватмани знаеха, че след година вече няма да ги има; че релсите ще са заледи с цимент и асфалт, а високите тънки жици, навити на рула, ще са изчезнали безследно.
По това време в една от ония самотни години, когато мъглите не свършваха и ветровете ридаеха нестихващо, като пътувах в стария червен трамвай, тази щръкнала гръмотевица, една нощ, без да осъзная, срещнах другаря на Смъртта.
Нощта беше дъждовна, четях книга в средата на стария, раздрънкай, громолящ трамвай, запътил се от една празна, осеяна с билетни конфети спирка, към следващата. Бяхме сами — аз, просторният разсъхнат дървен вагон и отпред ватманът, който превключваше месинговите ръчки, отпущаше спирачките и ускоряваше, когато трябва.
И оня човек отзад на пътечката, вмъкнал се някак, без да забележа.
Накрая го усетих, понеже залиташе насам-натам, залиташе зад мене дълго време, обзет сякаш от колебание — имаше четиридесет празни места, а късно нощем при толкова празнота, как да решиш кое точно да избереш? Най-сетне го чух да сяда и разбрах, че е наблизо, защото от него се понесе смрад — както от бряг след отлив над полята. Дрехите му воняха, а лъхаше и на много алкохол, изпит за кратко време.
Не се извърнах. Отдавна съм научил, че погледите само поощряват.
Затворих очи и не помръдвах. Напразно.
— Ох! — простена човекът.
Почувствувах как се навежда напред. Горещ дъх ми опари шията. С ръце на коленете, аз се дръпнах встрани.
— Ох! — простена той по-силно. Сякаш политаше в пропаст и зовеше за помощ или плуваше в бурно море и чакаше да бъде забелязан.
— Ах!
Вече валеше из ведро, големият червен трамвай залиташе през тъмните крайпътни ливади, а пороят шибаше по стъклата и скриваше от погледа околния простор. Преплувахме край Кълвър сити1, без да видим филмовите студии, и продължихме, грамадният вагон пъхтеше, дъските на пода скимтяха, скърцаха празните седалки, свирката пищеше пронизително.
Ужасна смрад лъхна зад мен, когато невидимият изкрещя:
— Смъртта!
Свирката заглуши думите му и той пак подхвана:
— Смъртта…
Ново изсвирване.
— Смъртта — изрече гласът зад гърба ми — е занимание самотно!
Стори ми се, че ще се разплаче. Взирах се напред в поройния дъжд, който се втурваше да ни посрещне. Трамваят забави ход. Човекът се надигна разгневено, готов сякаш да ме напердаши, ако не го изслушам и не погледна най-сетне към него. Искаше да бъде видян. Искаше да ме удави в тая своя нужда. Усетих ръцете му да се протягат, но като юмруци ли или като остри нокти — за да ме одере или да ме удари, това не разбрах. Вкопчих се в облегалката пред мен. Гласът му избухна:
— О, смъртта!
Трамваят спря.
Давай, казах си, довърши го!
— Е занимание самотно! — изрече той със зловещ шепот и слезе на спирката.
Чух задната врата да се отваря. Най-сетне се извърнах.
Вагонът беше празен. Човекът си беше отишъл заедно със своите тревоги. Чакълът на пътечката край трамвая скърцаше.
Невиденият мърмореше нещо, когато вратите прищракаха плътно. Гласът му долиташе през стъклото. Нещо за гроба. Нещо за гроба. Нещо за самотниците.
Трамваят отскочи напред и хукна през високата трева и бурята.
Отворих прозореца и се взрях навън в мократа тъма.
Възможно бе отзад да имаше и град, и хора или пък някой, смазан от тежка скръб — не ги виждах, не ги и чувах.