Някаква минувачка, непозната, дълго остана загледана в тялото под колата. Сетне направи нещо импулсивно и неочаквано и за самата нея. Бавно коленичи край трупа. Потупа го по рамото, докосна го дружелюбно, сякаш му казваше: хайде, недей, недей така, хайде, стани.
— Убили са го, нали? — чух се да питам.
Полицаят се извърна.
— Защо мислите така?
— А как иначе, искам да кажа, как се е озовал в тази клетка под водата, ако някой не го е натикал там?
Фенерчето блесна отново и опипа лицето ми като ръка на лекар, която търси симптомите.
— Вие ли съобщихте по телефона?
— Не. — Потръпнах. — Аз изкрещях и събудих всички наоколо.
— Хей — прошепна някой.
Цивилен детектив, нисък, пооплешивял, коленичи край трупа и обърна джобовете на сакото. От тях се изтърси нещо сбучено и парцаливо — като мокри снежинки, но от бяла хартия.
— Дявол да го вземе, това пък какво е? — чу се глас.
Аз знам, помислих си, но замълчах.
С разтреперана ръка се наведох край детектива да грабна от тази хартиена каша. Той продължаваше да вади от другите джобове все същия боклук. Стиснах малко в дланта си и докато ставах, натиках си го в джоба, а детективът вдигна поглед към мен.
— Вир-вода сте — обади се той. — Оставете си името и адреса на този полицай и тръгвайте. Идете да се изсушите.
Отново заваля, целият треперех. Обърнах се, казах си името и адреса и забързах към къщи.
Притичал бях до съседната пряка, когато някаква кола спря и вратата й се отвори. Ниският детектив с олисяващата коса примигна към мен.
— Боже мой, изглеждате ужасно! — възкликна той.
— И друг един ми го каза преди половин час.
— Влизайте.
— Живея на другата пресечка.
— Влизай!
Промъкнах се вътре разтреперан, а той ме отведе през двете пресечки до евтината ми, безлична кибритена кутийка с гръмкото название „апартамент“. Едва се задържах прав, като се измъквах, тъй бях разсипан от това треперене.
— Кръмли — представи се детективът. — Елмо Кръмли. Обадете се, като разберете какъв е този хартиен боклук, дето си го натикахте в джоба.
Трепнах виновно. Ръката ми се мушна в джоба. Кимнах.
— Непременно.
— И стига сте се тревожили, не се разстройвайте чак толкова — каза Кръмли. — Това е един никакъв… — Той млъкна, засрамен от думите си, скри се вътре и се приготви да потегли.
— Аз пък все си мисля, че е някакъв — отговорих. — Щом си припомня кой е, ще ви се обадя.
Не смеех да мръдна. Боях се, че ужасни неща ме дебнат откъм гърба. Като си отключа да вляза, дали с мен няма да нахлуе и черната вода на канала?
— Шавай! — викна Елмо Кръмли и затръшна вратата.
Колата му се превърна в две червени светли точки, потъващи в новия порой, който направо ми затваряше клепачите.
Погледнах през улицата — ето я бензиностанцията и до нея телефонна будка, която ми служеше за кантора — оттам звънях на редакторите, които никога не позвъняваха обратно. Пребърках си джобовете за монети — ще се обадя в град Мексико, ще събудя Пег, ще дам разговора за нейна сметка и ще й разправя за клетката, за оня, и — о, боже мой, — ще я изплаша до смърт!
Послушай детектива, казах си.
Шавай.
Така се бях разтреперил, че едва вкарах проклетия ключ в ключалката.
Дъждът се вмъкна заедно с мен.
А вътре ме очакваха:
Една празна гарсониера шест на шест, с изтърбушен от употреба диван, библиотека с четиринайсет книги и много празни полици, кресло, купено на разпродажба, евтино небоядисано чамово бюро, а върху него несмазвана пишеща машина марка „Ъндъруд Стандарт“ от 1934, огромна като пианола и шумна като тропот на дървени сабо по незастлан под.
В машината имаше бял лист. От едната й страна в дървена кутия бе подредена литературната ми продукция, цялата на един куп. Имаше броеве от списанията „Евтина детективка“, „Детективски разкази“ и „Черна маска“, всяко от които ми беше платило по трийсет-четирийсет долара за разказ. От другата й страна имаше друга дървена кутия, в очакване да я задръстя с ръкописи. В нея почиваше една-единствена странична от ромони, който се инатеше да потръгне.
НЕОЗАГЛАВЕН РОМАН.
И отдолу моето име. И датата, 1 юли 1949.
Което бе преди три месеца.
Потреперих, съблякох се, разтърках се с пешкира, нахлузих си хавлията, пак се върнах и забих поглед в бюрото.
Докоснах пишещата машина, озадачен да разбера какво е всъщност: мой бивш приятел или безчестна любовница.
Допреди няколко седмици от нея излитаха звуци, наподобяващи по нещичко гласа на Музата. А пък сега, все по-често и по-често, седях пред гадната машинка, сякаш ми бяха отсекли ръцете. По три-четири пъти на ден сядах там, разтърсван от литературни напъни. Нищо не излизаше. Ако ли пък излезеше, трупаше се на пода в смачкани листи, които измитах всяка нощ. Мъкнех се през безкрайната пустиня, известна като Голямата засуха, Аризона.