— Да си подам крака навън — това искаш ти.
— Тъй ще се изправиш от мъртвите.
— Че аз не съм мъртва!
Момъкът се усмихна.
— Нима не си?
— Чакай. Чакай да питам себе си. Умряла ли си? И живяла ли си ти изобщо?
— Деня и нощта, когато стана на осемнайсет — рече момъкът. — Помисли си само!
— Беше толкова отдавна.
Сякаш плъх пробяга край прозореца, закован като капак на ковчег.
— Изпий го и всичко ще се върне.
Момъкът пак вдигна стъкленицата и я обърна така, че слънцето да прободе еликсира и той засия като сок, изцеден от хиляди зелени треволяци. И да се дивиш, че гори като зелено слънце, и да се дивиш, че кипи като бурливо море.
— Това беше най-хубавият ден в твоя живот.
— Най-хубавият — промърмори тя зад своите барикади.
— Като градинска ябълка беше. Готова да изпиеш радостите на живота. Една глътка — и ще го усетиш. Защо не опиташ, а?