— Ти я познаваше добре… Аз също чувствах, че е време да заживея така, както се полага на един мъж. И все пак… снахите и дъщеря ми, те дали няма да приемат всичко това с възмущение?
— По-добре да не го приемат така — каза Хенет. — В края на краищата не зависят ли всички те от теб в тази къща?
— Много вярно, много вярно — потвърди Имхотеп.
— Ти ги храниш и обличаш щедро, благополучието им е изцяло плод на твоите усилия.
— Да, наистина — Имхотеп въздъхна. — Постоянно се трудя заради тях. И понякога се съмнявам дали ще осъзнаят, че всичко дължат на мен.
— Ти трябва да им го напомниш — каза Хенет, клатейки глава. — Аз, твоята скромна, предана Хенет, никога няма да забравя какво дължа на теб. Но децата понякога са безразсъдни и егоистични, мислят може би, че те са важните, без да съзнават, че само изпълняват нарежданията, които ти им даваш.
— Това наистина е точно така — съгласи се Имхотеп. — Винаги съм казвал, че си умно същество, Хенет.
Тя въздъхна:
— Де и другите да мислеха така!
— Какво значи това? Да не би някой да не се държи добре с теб?
— Не, не, искам да кажа, че на тях и през ум не им минава нещо такова — и то, разбира се, защото аз работя непрекъснато (което го правя с радост), но една дума на съчувствие и разбиране, това променя всичко.
— От мен винаги можеш да го получиш — каза Имхотеп. — И запомни, че това винаги ще бъде твоят дом.
— Толкова си мил, господарю! — Тя спря и добави: — Робите са готови в банята с топлата вода. А когато се изкъпеш и преоблечеш, майка ти заръча да идеш при нея.
— А, майка ми? Да… да, разбира се…
Имхотеп изведнъж погледна малко обезпокоено. Той прикри смущението си, като каза бързо:
— Естествено, точно това се канех да направя. Кажи на Еза, че ще дойда.
II
Еза, облечена в най-хубавата си плисирана ленена рокля, погледна към сина си някак язвително развеселена.
— Добре дошъл, Имхотеп. Върна се вече при нас… и не сам, чувам.
Имхотеп се запъна и отвърна по-скоро стеснително:
— О, значи си чула?
— Естествено. Къщата гърми от новините. Момичето било хубаво, казват, и съвсем младо.
— Тя е на деветнадесет години и… хм… не изглежда зле.
Еза се засмя — старческо злобно кискане.
— Е, добре — каза тя, — няма по-голям глупак от един стар глупак.
— Скъпа моя майко, наистина не мога да разбера какво искаш да кажеш.
Еза отвърна сдържано:
— Винаги си бил глупак, Имхотеп.
Той замръзна и запелтечи гневно. Въпреки че обикновено го преценяваше благосклонно, майка му неведнъж успяваше да пробие бронята на неговото самомнение. В нейно присъствие той се чувстваше слаб. Лекият саркастичен блясък в нейните почти невиждащи очи винаги го разстройваше. Майка му, това беше безспорно, никога не променяше мнението си за неговите способности. Той добре знаеше, че собствената му преценка за себе си е вярна, така че това, което мислеше майка му, нямаше никакво значение — но сега нейното становище успя да бодне ласкавата му самооценка.
— Толкова ли е необикновено един мъж да доведе в къщата си наложница?
— Не е кой знае колко необикновено, но мъжете обикновено са глупаци.
— Не мога да разбера къде е глупостта им.
— Ти си въобразяваш, че присъствието на това момиче ще допринесе за спокойствието в къщи, така ли? Сатипи и Кайт ще странят постоянно от нея и ще насъскат и мъжете си.
— Защо ще правят така? Какво право имат да пречат?
— Никакво.
Имхотеп закрачи яростно напред-назад.
— Не мога ли да правя каквото поискам в собствената си къща? Не издържам ли синовете си и жените им? Не дължат ли те хляба, който ядат, на мен? Не им ли го повтарям непрекъснато?
— Твърде нескромно е да говориш такива неща.
— Това е истината. Те всички зависят от мен. Всички!
— А сигурен ли си, че това е добре?
— Искаш да кажеш, че не е добре един мъж да издържа семейството си?
Еза въздъхна.
— Те работят за теб, не забравяй.
— А какво искаш — да ги насърчавам да мързелуват ли? Естествено, че ще работят.
— Те са големи мъже, дори Яхмос и Собек са повече от големи.
— Собек няма усет. Прави всичко не както трябва. А и често пъти е нахален, което няма да търпя. Яхмос е добро, послушно момче…
— Нещо повече от момче!
— Но понякога му повтарям нещата по два-три пъти, преди да ги схване. За всичко трябва да мисля — да бъда навсякъде! През цялото време, докато не съм тук, диктувам на писарите — да пишат пълни наставления, които синовете ми да изпълняват… Не мога да си почина, не мога да се наспя! А сега, когато се прибирам у дома, за да намеря поне малко спокойствие, изглежда, че тук това е безкрайно трудно! Дори ти, майко, отричаш правото ми да имам наложница като другите мъже — и се ядосваш…