Имхотеп слушаше обясненията на Собек за продажбата на дървения материал и заплашително мълчеше. Лицето му беше силно почервеняло, а вените пулсираха на слепоочията му.
Равнодушното изражение на Собек започна полека да се променя. Смяташе да вземе нещата здраво в свои ръце, ала когато лицето на баща му се смръщи, той усети, че заеква и се колебае.
Накрая Имхотеп бързо го прекъсна:
— Да, да, да, мислиш си, че знаеш повече от мен, отклонил си се от моите нареждания, винаги става едно и също — ако не съм тук да огледам всичко… — Той въздъхна. — Какво ще правите без мен, момчета, просто не мога да си представя!
Собек настоя твърдо:
— Имаше една възможност да спечелим повече и аз поех риска. Не можеш вечно да протакаш и да се пазиш!
— Ти ли ще ме кориш за предпазливостта, Собек! Ти, дето винаги бързаш да предприемеш нещо и все погрешно.
— А имам ли възможност всеки път да опитвам това, което съм решил?
Имхотеп каза строго:
— Този път го стори — противно на изричните ми разпоредби…
— Разпоредби? Винаги ли трябва да изпълнявам разпоредби? Аз съм голям мъж.
Имхотеп вече не се владееше и кресна:
— Кой те храни, кой те облича? Кой мисли за бъдещето ти? Кой е загрижен за благополучието ти — и постоянно мисли за благополучието на всички вас? Когато реката беше спаднала и ни застрашаваше глад, не взех ли мерки да ви бъде изпратена храна на Юг? Вие сте щастливци, че имате такъв баща, който да мисли за всичко! И какво искам в замяна? Само да работите усърдно, да давате всичко от себе си и да изпълнявате нарежданията ми…
— Да! — извика Собек. — Ние да работим за теб като роби, за да купуваш злато и скъпоценности за твоята наложница!
Имхотеп пристъпи към него, настръхнал от гняв:
— Безочлив хлапак! Да говориш така на баща си! Внимавай или това няма повече да бъде твой дом — ще вървиш накъдето ти видят очите!
— Ако ти не внимаваш, аз наистина ще си вървя! Аз имам идеи, казах ти, добри идеи, от които щях да спечеля, ако не ме спъваше дребнавата ти предпазливост и ако поне един път можех да направя нещо по свой избор.
— Свърши ли?
Тонът на Имхотеп беше заплашителен. Собек, раздразнен, мърмореше ядосано:
— Да, да, нямам повече какво да кажа — засега.
— Тогава върви да нагледаш добитъка. Сега не е време да се бездейства.
Собек се обърна и тръгна ядосан. Нофрет беше застанала недалеч и когато той мина покрай нея, тя го погледна изкосо и се засмя. От смеха й лицето на Собек почервеня. Той гневно понечи да прекрачи към нея. Тя стоеше неподвижно и го гледаше презрително с присвити очи.
Собек промърмори нещо и продължи в предишната посока. Нофрет отново се изсмя, после бавно тръгна натам, където стоеше Имхотеп, прехвърлил вниманието си към Яхмос.
— Кой дявол те накара да оставиш Собек да работи толкова калпаво? — попита бащата раздразнено. — Трябваше да го спреш! Досега не разбра ли, че той няма мозък да купува и да продава? Мисли си, че всичко може да стане така, както го иска.
Яхмос каза, сякаш се извиняваше:
— Не разбираш ли, че ми е трудно, татко? Поръча ми да оставя на Собек продажбата на дървения материал. В такъв случай трябваше да му позволя да направи това, което е решил.
— Което е решил? Което е решил? Той няма право да решава! Трябва да прави това, което аз му наредя — а ти би трябвало да следиш дали го изпълнява точно.
Яхмос се изчерви.
— Аз? Но какви права имам аз?
— Какви права ли? Правата, които аз ти давам.
— Но аз не съм равноправен. Ако бях твой законен съдружник…
Той млъкна, защото се приближи Нофрет. Тя се прозяваше и въртеше ален мак в ръцете си.
— Искаш ли да дойдеш в палатката край езерото, Имхотеп? Там е хладно и те очакват плодове и кедова бира (Бирата е била сред любимите питиета на египтяните. Бел. прев.). Сигурно вече си дал заповедите си.