— Свършвам, Нофрет, свършвам.
Тя го повика с нежен нисък глас:
— Ела сега. Искам да дойдеш сега…
Имхотеп погледна доволно и малко овчедушно. Яхмос побърза да каже, преди баща му да заговори:
— Нека първо да си довършим разговора. Важно е. Искам да те питам…
Нофрет заговори направо на Имхотеп, като обърна гръб на Яхмос:
— Нима не можеш да правиш каквото си искаш в твоята собствена къща?
Имхотеп каза рязко на Яхмос:
— Друг път, сине. Друг път.
Той тръгна с Нофрет, а Яхмос остана на верандата, загледан след тях. Сатипи излезе от къщата и се приближи до него:
— Е — попита настоятелно тя, — говори ли с него? Какво каза той?
Яхмос въздъхна.
— Успокой се, Сатипи. Моментът не беше… подходящ.
Сатипи кресна гневно:
— О, да, ти друго няма да кажеш! Все едно и също повтаряш. Истината е, че се страхуваш от баща си. Кротък си като овчица, трепериш му — няма да застанеш пред него като мъж! Не си ли спомняш какво ми обеща? Казвах ти — от нас двамата аз съм мъжът! Ти обеща: „Ще попитам баща ми веднага, още първия ден.“ А какво стана?…
Сатипи спря не защото беше свършила, а за да си поеме дъх, но Яхмос я прекъсна спокойно:
— Грешиш, Сатипи. Аз започнах да му говоря, но бяхме прекъснати.
— Прекъснати? От кого?
— От Нофрет.
— Нофрет! Тази жена! Баща ти да не позволява на наложницата си да го прекъсва, когато говори за сериозни неща с най-големия си син. На жените не им влиза в работата да се занимават със сделки.
Вероятно Яхмос би искал и самата Сатипи да живее според принципите, които излагаше толкова ревностно, но не беше настроен да приказва. Тя се нахвърли върху него:
— Баща ти трябва да направи така, че да й стане ясно веднъж завинаги.
— Баща ми — каза сухо Яхмос — не даде да се разбере, че не одобрява постъпката й.
— Това е позор — заяви Сатипи. — Тя направо го е омагьосала. Той й позволява да говори и да прави всичко, което си иска.
Яхмос каза замислено:
— Тя е много красива…
Сатипи изсумтя:
— О, само се опитва да изглежда мила. Но не се получава! Невъзпитана е! Хич не я е грижа, че е толкова груба към всички ни.
— Сигурно и ти си груба към нея?
— Аз съм самата любезност. С Кайт се отнасяме към нея най-учтиво. О, няма да има от какво да се оплаче на баща ти. Ние можем да изчакаме нашето време, Кайт и аз.
Яхмос я погледна строго.
— Какво разбираш под това — да изчакате вашето време?
Сатипи се усмихна многозначително и тръгна.
— Разбирам това, което една жена разбира, а ти няма да разбереш. Ние си имаме наши начини — наши средства! Нофрет добре ще стори, ако се поукроти. Кое кара една жена да заживее порядъчно в крайна сметка? Домашните задължения — с другите жени.
Странна важност прозвуча в тона на Сатипи. Тя добави:
— Баща ти няма постоянно да бъде тук… Той отново ще замине за Северните имоти. И тогава ще видим.
— Сатипи…
Тя се засмя — остър, пронизителен смях, и влезе в къщата.
II
Децата тичаха и си играеха около езерцето. Двете момченца на Яхмос бяха хубави, симпатични малчугани и приличаха повече на Сатипи, отколкото на баща си. Тук бяха и трите деца на Собек, най-малкото от които едва проходило бебе. При тях беше и Тети — здраво, хубаво четиригодишно детенце.
Те се смееха, викаха и подхвърляха топки. Понякога споровете се разгорещяваха и детският гневен плач се разнасяше високо и силно.
Имхотеп седеше близо до Нофрет, сърбаше бира и по едно време промърмори:
— Колко мили са децата, като си играят до водата. Помня, че винаги е било така. Но, по дяволите, какъв шум вдигат само!
Нофрет бързо каза:
— Да, би могло да е много по-тихо… Защо не им кажеш да се махат, докато си тук? В края на краищата когато господарят на къщата желае да си почине, трябва да му бъде оказано полагащото се уважение. Не си ли съгласен?
— Аз… ами… — поколеба се Имхотеп. Идеята беше нова за него, но приемлива. — Всъщност не им обръщам внимание — несигурно завърши той. После добави по-тихо: — Те са свикнали да си играят тук, когато искат.
— Когато теб те няма, да — бързо се съгласи Нофрет. — Но, струва ми се, Имхотеп, като имам предвид всичко, което правиш за семейството си, те трябва да показват по-голямо уважение към твоето достойнство — нали зависят от теб. Ти си толкова внимателен, толкова отстъпчив!
Имхотеп въздъхна леко:
— Това винаги е било моята слабост. Никога не съм държал да се спазва приличието.