Смъртта идва като завършек

— И затова тези жени, снахите ти, злоупотребяват с твоята добрина. Не им е ясно, че когато дойдеш тук да почиваш, трябва да цари тишина и спокойствие. Виж какво, ще ида да кажа на Кайт да отведе децата — и нейните, и другите. Да можеш поне малко да останеш на мира.

— Ти си внимателно момиче, Нофрет, да, добро момиче си. Винаги гледаш как да ми угодиш.

Нофрет промърмори:

— Когато ти си добре и аз съм добре.

Тя стана и отиде при Кайт, която бе коленичила до водата и заедно с второто си дете, разглезено на вид момченце, се мъчеше да пусне малката му лодка-играчка да плава.

Нофрет каза грубо:

— Би ли отвела децата оттук, Кайт?

Тя я погледна недоумяващо:

— Да ги отведа ли? Какво искаш да кажеш? Те винаги си играят тук.

— Не и днес. Имхотеп иска да си почива, а децата вдигат шум.

Строгото лице на Кайт пламна:

— Подбирай си думите, Нофрет! Имхотеп обича да гледа как внучетата му играят тук. Сам го е казвал.

— Не и днес — отсече Нофрет. — Той ме изпрати да ти кажа да отведеш цялата шумна челяд в къщата, за да може да остане на спокойствие… с мен.

— С теб… — Кайт внезапно спря и не изрече онова, което беше на устата й. После стана и се запъти към Имхотеп, който полулежеше в палатката. Нофрет я последва.

Кайт заговори без заобикалки:

— Твоята наложница ми нареди да отведа децата оттук. Защо? Какво лошо правят? Каква е причината да бъдат наказани?

— Смятам, че желанието на господаря на къщата е достатъчно — каза Нофрет тихо.

— Точно така, точно така — рече обидено Имхотеп. — Защо трябва да имам някакви причини? Чия къща е тази?

— Предполагам, че тя е поискала да се махнат — Кайт се обърна и изгледа Нофрет от горе до долу.

— Нофрет мисли да моето удобство, за моето удоволствие — каза Имхотеп. — Никой друг в тази къща не го е грижа за това — освен може би бедната Хенет.

— Та децата повече да не играят тук, така ли?

— Не и когато идвам да почивам.

Гневът на Кайт пламна внезапно:

— Защо позволяваш на тази жена да те настройва срещу твоята собствена кръв? Защо се опитва да разваля навиците в къщата? Неща, които се вършат открай време.

Имхотеп изведнъж се развика. Той почувства нужда да се защити.

— Аз съм този, който казва какво трябва да се прави тук, не ти! Вие всички сте се съюзили и правите каквото си искате, нареждате нещата по свой вкус. А когато аз, господарят на къщата, си дойда у дома, не удостоявате желанията ми с капчица от нужното внимание. Но господарят тук съм аз, ако не ви е ясно! Постоянно правя планове и работя за вашето благополучие — обаче имам ли признание, уважават ли се желанията ми? Не! Първо Собек е нахален и неучтив, а сега и ти, Кайт, се опитваш да ме сплашиш! За какво ви издържам всички? Внимавайте, или дотук с издръжката. Собек заявява, че щял да си отиде — ами да си върви тогава и да вземе теб и децата със себе си.

За момент Кайт остана напълно онемяла. Строгото й, по-скоро безизразно лице беше застинало. След това каза с глас, лишен от всякакви емоции:

— Ще отведа децата в къщата…

Тя направи една-две крачки и спря пред Нофрет. С дълбок глас изрече:

— Това е твоя работа, Нофрет. Но аз няма да забравя. Не, няма да забравя…

ГЛАВА V Четвърти месец от Наводнението — 5-и ден

I

Имхотеп въздъхна с облекчение, когато приключи с обредните си задължения като погребален жрец. Ритуалът трябваше да бъде спазван до най-малката подробност — той беше много съзнателен във всяко отношение. Изсипа възлиянията, запали тамян и изпълни обичайните приношения от храна и пиене.

Сега, на сенчестия хлад в съседната скална дупка, където Хори го чакаше, Имхотеп се превърна отново в предишния собственик на земи и делови човек. Двамата мъже заедно обсъдиха как вървят работите — преобладаващите цени и печалбата, получена от реколтата, добитъка и дървения материал.

След около половин час Имхотеп доволно поклати глава:

— Много ти сече умът за сделки, Хори.

— Нищо чудно, Имхотеп — усмихна се Хори. — Бил съм твой помощник в работата години наред.

— И то много верен. Така, трябва да обсъдя нещо с теб. Става въпрос за Ипи. Той се сърди, че е в положение на зависим.

— Все още е много млад.

— Но показва големи способности. Имал чувството, че братята му не са винаги благосклонни към него. Собек, изглежда, е груб и надменен, а безкрайната предпазливост и боязливост на Яхмос го дразнят. Той е буен. Не обича да му нареждат. Освен това казва, че само аз, баща му, имам право да му заповядвам.

— Така е — отвърна Хори. — Но ми се струва, Имхотеп, че точно това е недостатъкът на тукашния имот. Мога ли да говоря свободно?