Яхмос се изчерви от удоволствие. То го накара да се поизпъне.
Имхотеп продължи:
— Само гледай всичко да е наред в мое отсъствие. И да се отнасят добре с наложницата ми — с дължимата почит и уважение. Ти ще се грижиш за нея. Дръж изкъсо жените. Сатипи да си мери думите. И Собек навреме да вразумява Кайт. Ренизенб също да се държи учтиво с Нофрет. После — не искам да се показва нелюбезност към нашата добра Хенет. Жените, знам, я намират досадна понякога. Тя е живяла дълго тук и смята, че има право да казва много неща, макар и не винаги приятни. Знам, че не е нито красива, нито умна, но ми е вярна, помни, и винаги е била предана на моите интереси. Аз няма да я презра и ругая.
— Всичко ще бъде направено, както ти каза — рече Яхмос. — Но понякога Хенет създава главоболия с нейните приказки.
— Ха! Глупости! И тя е като всички жени. Хенет не е по-различна. Що се отнася до Камени, той ще остане тук. Ние можем да се оправим и с друг писар, а пък той да помогне на Хори. А за земята, която дадохме под наем на онази, Яйи…
Имхотеп се впусна в подробности.
Когато най-сетне всичко бе готово за заминаване, той изведнъж се обезпокои. Дръпна Нофрет настрани и й каза неуверено:
— Нофрет, съгласна ли си да останеш тук? По-добре би било може би, ако в края на краищата дойдеш с мен?
Нофрет поклати глава и се усмихна:
— Ти няма да се бавиш дълго, нали?
— Три-четири месеца, кой знае?
— Гледай да не е задълго. На мен тук ще ми бъде добре.
Имхотеп каза объркано:
— Предупредил съм Яхмос и другите си синове, че трябва да се съобразяват с теб за всичко. Да му мислят, ако се оплачеш от нещо!
— Ще направят, каквото си им казал, сигурна съм, Имхотеп. — Нофрет млъкна. После каза: — На кого мога да се доверя безрезервно? Кой е истински предан на твоите интереси? Нямам предвид непременно някой от семейството.
— Хори, добрият ми Хори. Той е моята дясна ръка във всичко — мъж и добре възпитан, и разумен.
Нофрет изрече бавно:
— С Яхмос са като братя. Може би…
— И Камени. Той също е писар. Ще му наредя да бъде на твоите услуги. Ако имаш от нещо да се оплачеш, той лично ще напише думите ти и ще ми изпрати жалбата.
Нофрет кимна, съгласявайки се:
— Това е добра идея. Камени идва от Север. Познава баща ми. Няма да бъде спечелен от подмазванията на семейството.
— И Хенет! — възкликна Имхотеп. — И Хенет.
— Да — съгласи се машинално Нофрет, — и Хенет. Не би ли поговорил с нея сега, пред мен?
— Така ще е най-добре.
Повикаха Хенет и тя дойде с неизменната си раболепна припряност. Беше изпълнена със съжаление за заминаването на Имхотеп. Той тутакси я прекъсна:
— Да, да, добра ми Хенет, но се налага. Аз съм човек, който рядко може да разчита на продължително спокойствие или почивка. Трябва да се трудя непрекъснато за семейството си с малката надежда, че все някога ще ме оценят. Сега искам да поговоря много сериозно с теб. Ти ме обичаш всеотдайно и предано, знам, мога да ти имам доверие. Пази Нофрет, тя ми е много скъпа.
— Който е скъп за теб, господарю, е скъп и за мен — разпалено отговори Хенет.
— Много добре. Значи, ще се посветиш на нея?
Хенет се обърна към Нофрет, която я наблюдаваше с притворени очи.
— Твърде си хубава, Нофрет. Там е бедата. Затова ти завиждат другите, но аз ще се грижа за теб — ще те пазя от всичките им приказки и действия. Можеш да разчиташ на мен!
Последва малка пауза, в която очите на двете жени се срещнаха.
— Можеш да разчиташ на мен — повтори Хенет.
Лека усмивка заигра по устните на Нофрет, доста любопитна усмивка.
— Да — каза тя, — разбирам те, Хенет. Мисля, че мога да разчитам на теб.
Имхотеп шумно си прочисти гърлото.
— В такъв случай мисля, че всичко е наред, да, всичко е задоволително. Организацията — това винаги е била силната ми страна.
Чу се сухо изкискване, Имхотеп се обърна рязко и видя майка си да стои на вратата. Тя се подпираше на тояжката си и изглеждаше по-съсухрена и злобна отвсякога.
— Какъв чудесен син имам! — отбеляза тя.
— Нямам време за губене, трябва да наредя някои неща на Хори… — Мърморейки важно, Имхотеп излезе бързо от стаята. Избягна да срещне очите на майка си.
Еза кимна повелително на Хенет и тя се измъкна покорно от стаята. Нофрет стана. Двете жени стояха и се гледаха. Еза каза:
— Значи синът ми заминава без теб? По-добре върви с него, Нофрет.
— Той иска да остана тук.
Гласът на Нофрет беше нежен и покорен. Еза изрече пискливо:
— Щеше да е по-добре, ако решиш да тръгнеш! И защо не искаш да заминеш? Не те разбирам. Какво те задържа тук? Ти си момиче, свикнало да живее в градове и вероятно да пътува. Защо избираш еднообразното всекидневие тук, сред тези, които — искрено ти казвам — не те харесват и на които не си им приятна?