— И на теб ли не съм приятна?
Еза поклати глава:
— Не, аз те харесвам. Стара съм, но макар че недовиждам, все още мога да видя красотата и да й се радвам. Ти си красива, Нофрет, и видът ти радва старческите ми очи. Точно заради това ти желая доброто. Предупреждавам те, замини за Север със сина ми.
Нофрет отново повтори:
— Той иска да остана тук.
Покорният тон сега бе примесен с присмех. Еза каза остро:
— Смяташ да останеш тук. Само че за какво, чудя се? Както и да е, всичко си е за твоя сметка. Но внимавай, бъди благоразумна в действията си. И не се доверявай на никого.
Тя се обърна рязко и излезе. Нофрет не помръдна. Много бавно устните й се изкривиха в широка, котешка усмивка.
ГЛАВА VI
Първи месец от Зимата — 4-ти ден
I
Ренизенб свикна да се изкачва до гробницата почти всеки ден. Понякога намираше там Яхмос и Хори, друг път само Хори, а някой път нямаше никого, но тя винаги усещаше едно необикновено спокойствие и мир, едва ли не чувство на бягство. Най-много й харесваше, когато там беше само Хори. Имаше нещо в неговата сериозност, в невъзмутимия начин, по който приемаше идването й — нещо, което предизвикваше в нея странно усещане за доволство. Тя сядаше на сянка пред входа на скалната дупка, вдигаше едното си коляно, обгръщаше го с ръце и се заглеждаше към зеления пояс на посевите — дотам, където Нил показваше бледата си блещукаща синева, и отвъд тях, в далечните нежно бледи бежови, кремави и розови оттенъци, преливащи един в друг.
Дойде тук за пръв път преди месеци, обхваната от желание да избяга от един свят на трескава женственост. Търсеше тишина и общуване — и ги намери. Мисълта да избяга все още не я напускаше, но тя вече не беше резултат от обърканост и раздразнение от домашния живот, а нещо по-определено, по-тревожно.
Един ден каза на Хори:
— Страх ме е…
— От какво те е страх, Ренизенб? — Той я гледаше сериозно.
Ренизенб помисли минута-две, после изрече бавно:
— Помниш ли, когато веднъж ми каза, че имало два вида зло — едното идвало отвън, а другото отвътре?
— Да, спомням си.
— Имал си предвид, както каза след това, болестите, които нападат плодовете и посевите, но аз си помислих, че и с хората е същото.
Хори кимна:
— Разбрала си, значи… Да, права си, Ренизенб.
Тя внезапно рече:
— Така става сега — долу, в къщата. Дойде зло — отвън! И аз зная кой го донесе — Нофрет!
— Така ли мислиш? — попита Хори.
Ренизенб кимна уверено:
— Да, да, зная какво говоря. Слушай, Хори, когато преди се качих при теб и ти казах, че всичко си е същото, дори кавгите на Сатипи и Кайт — това беше действително. Но тези кавги не бяха истински. Мисля, че те ги намираха приятни. Караха да им минава времето, не че жените са чувствали някаква взаимна неприязън! Но сега е друго. Сега те не просто изричат думи, които са груби и неприятни, а казват неща, които целят да наранят. И когато видят, че това става, са доволни! А то е ужасно, Хори, ужасно! Вчера Сатипи така се беше ядосала, че заби дълга златна игла в ръката на Кайт, а преди ден-два Кайт изпусна тежък меден тиган, пълен с кипяща мазнина, върху крака на Сатипи. И навсякъде все същото. Сатипи се оплаква на Яхмос до късно през нощта, всички я чуваме. Яхмос изглежда болен, уморен и изтощен. А Собек отива в селото при разни развратници, връща се пиян, крещи и само повтаря колко бил умен!
— Част от това е истина, зная — бавно каза Хори. — Но защо обвиняваш Нофрет?
— Защото е нейно дело! От нещата, които тя казва — дребни, заядливи, винаги започва всичко. Тя е като остена, с който мушкаш воловете. Умна е, знае какво да каже. Понякога си мисля, че Хенет я осведомява.
— Да — рече замислено Хори, — напълно е възможно.
Ренизенб потръпна:
— Не обичам Хенет. Мразя начина, по който се примъква. На всички ни е толкова предана, само дето никой не желае нейната преданост. Как майка ми е могла да я доведе тук и да бъде толкова привързана към нея?
— Ние го знаем само от думите на Хенет — сухо каза Хори.
— Защо ще е толкова предана на Нофрет, че да върви след нея, да й шепне и да я ласкае? О, Хори, казвам ти, страх ме е! Мразя Нофрет! Бих искала да си замине. Тя е красива, жестока и лоша!
— Какво дете си, Ренизенб! — каза Хори, после добави тихо: — Нофрет идва насам.
Ренизенб извърна глава. Видя я да се изкачва бавно по стръмната пътечка към скалата. Усмихваше се на себе си и си тананикаше леко под нос.
Когато наближи мястото, където седяха, тя се огледа и се усмихна с подигравателно-любопитна усмивка: