Яхмос и Ренизенб се ококориха. Тя нежно се обърна към баща си:
— Не те разбирам, татко.
Имхотеп смънка нещо, което те не схванаха. После леко повиши глас, но очите му бяха мътни и празни:
— Хенет ме разбира. Винаги ме е разбирала. Тя знае колко голяма е отговорността ми, колко е голяма… Да, колко е голяма… И вечно неблагодарност… Обаче трябва да има възмездие. Мисля, че така се полага. Своеволията трябва да бъдат наказани. Хенет винаги е била тиха, скромна и предана. Ще бъде възнаградена…
Той се изпъна и каза надуто:
— Разбираш ли, Яхмос? Хенет ще има всичко, което пожелае. Нейните заповеди трябва да се изпълняват.
— Но защо, татко?
— Защото аз казвам така. Защото ако се прави това, което казва Хенет, тук повече няма да има смърт…
Той кимна мъдро с глава и си отиде, оставяйки Ренизенб и Яхмос да се гледат един друг с недоумение и тревога.
— Какво означава това, братко?
— Не знам, Ренизенб. Понякога мисля, че баща ми не съзнава какво върши и говори…
— Той може би не. Но мисля, че Хенет много добре съзнава какво говори и върши. Неотдавна ми каза, че скоро тя щяла да държи юздите в тази къща.
Те се спогледаха. После Яхмос сложи ръка на рамото й.
— Не се ядосвай. Показваш много открито чувствата си, Ренизенб. Нали чу какво каза баща ни? Ако правим това, което казва Хенет — тук повече няма да има смърт…
II
Хенет беше седнала с подвити крака в складовете и преброяваше натрупаните чаршафи. Това бяха стари чаршафи и тя придържаше печата в ъгъла по-близо до очите си.
— „Ашайет“ — промърмори. — Чаршафи на Ашайет. Отбелязана е годината, в която тя дойде тук заедно с мен… Толкова време мина. Знаеш ли, чудя се, че и досега се използват твоите чаршафи, Ашайет…
Тя прекъсна мърморенето си по средата — някакъв звук я накара да погледне през рамо.
Беше Яхмос.
— Какво правиш, Хенет?
— Балсаматорите имат нужда от много чаршафи. Купища, купища чаршафи използваха. Четиристотин лакти употребиха вчера. Ужасно много платно поглъщат тези погребения! Е, можем да използваме и старите. Те са с добро качество и не са чак толкова повредени. Чаршафите на майка ти, Яхмос, да, чаршафите на майка ти…
— Кой ти каза, че можеш да ги вземеш?
Хенет се засмя.
— Имхотеп ми дава всичко. Не съм му искала позволение. Той има доверие на бедната Хенет. Знае, че тя ще гледа всичко да бъде наред. Грижила съм се за много неща в тази къща дълго време. Мисля, че най-после трябва да си получа наградата!
— Май това и става, Хенет — тонът на Яхмос беше благ. — Баща ми каза… — той млъкна. — Всичко зависи от теб.
— Ами? Е, това е вече хубаво. Но може би ти не мислиш така, Яхмос?
— М-м, не съм съвсем сигурен — тонът му още беше благ, но я погледна отблизо.
— По-добре е да се съгласиш с баща си, Яхмос. Не искаме повече… неприятности, нали?
— Не те разбирам напълно. Искаш да кажеш — не искаме повече смърт?
— Изглежда ще има още смърт. А-ха…
— Кой ще бъде следващият мъртвец, Хенет?
— Защо си мислиш, че аз знам?
— Защото знаеш доста работи. Знаеше например, че Ипи ще умре на следващия ден… Ти си много умна, нали, Хенет?
Тя се окопити.
— Значи едва сега започна да разбираш това! Аз отдавна не съм бедната глупава Хенет, а тази, която знае.
— Какво знаеш?
Гласът й се промени — стана плътен и силен.
— Зная, че най-после мога да правя каквото си искам в тази къща. И никой няма да ме спре. Имхотеп изцяло се осланя на мен. И ти ще правиш същото, нали, Яхмос?
— А Ренизенб?
Хенет се засмя със злобно, щастливо кудкудякане.
— Ренизенб няма да бъде тук.
— Смяташ, че тя е следващата, която ще умре?
— А ти какво смяташ, Яхмос?
— Очаквам да чуя твоето мнение.
— Исках да кажа само, че Ренизенб ще се омъжи и ще си отиде.
— Какво означава това, Хенет?
Тя изкряка:
— Еза каза веднъж, че езикът ми бил опасен. Може би е така! — Изсмя се пискливо, полюшвайки се на петите си насам-натам. — Е, Яхмос, какво ще кажеш? Мога ли най-после да правя каквото си искам в тази къща?
Преди да отговори, Яхмос за миг внимателно се взря в лицето й.
— Да, Хенет. Умът ти сече. Ще правиш, каквото си пожелаеш.
Той се обърна да посрещне Хори, който идваше от главната зала.
— А, тук си бил, Яхмос. Имхотеп те очаква. Време е да се качим на гробницата.
Яхмос кимна.
— Идвам. — Той сниши глас: — Хори, струва ми се, че Хенет е луда… Определено са я хванали бесните. Започвам да вярвам, че тя е отговорна за всичко, което се случва.
Хори спря за миг, преди да каже с тихия си, безпристрастен глас: