Тогава тя установи с радост, че нищо не се е променило, че всичко си е точно такова, каквото беше, когато замина преди осем години. Спомни си сега думите на Хори, че тя не е онази Ренизенб, която замина с Кай, и как му беше отговорила уверено, че скоро ще стане същата.
Тогава той бе започнал да й говори за промените, които идват отвътре, за покварата, която няма външен белег.
Сега знаеше какво е имал предвид, когато каза тези неща. Опитвал се бе да я предпази. Тя беше толкова уверена, дори сляпа… приемаше всичко в семейството за неподправено.
Трябваше идването на Нофрет да й отвори очите…
Да, идването на Нофрет. Оттогава всичко тръгна наопаки. С Нофрет беше дошла смъртта…
Дали е била зла или не, тя несъмнено бе донесла злото… И то още беше сред тях.
За последен път Ренизенб допусна, че духът на Нофрет е причината за всичко…
Нофрет, злобна и мъртва…
Или Хенет, злобна и жива… Презряната, подмазващата се, ласкаещата Хенет…
Ренизенб потръпна, развълнува се и бавно се изправи.
Не можеше повече да чака Хори. Слънцето залязваше. Учуди се защо не идва.
Надигна се, огледа се и заслиза по пътечката надолу към долината. В този вечерен час беше много тихо. Тихо и красиво, помисли си тя.
Какво правеше Хори? Ако беше дошъл, щяха да споделят този час…Не оставаха много такива часове. Скоро, когато стане съпруга на Камени…
Наистина ли се омъжваше за Камени? Сякаш някакъв тласък накара Ренизенб да се освободи от състоянието на затъпяване, което я владееше толкова дълго. Като че ли се събуди от трескав сън.
Обхваната от ужаса на страх и несигурност, тя се беше съгласила на това, което й предложиха.
Но сега отново беше предишната Ренизенб и ако се омъжеше за Камени, щеше да бъде, защото иска да се омъжи за него, а не защото семейството й го уреждаше. Камени с неговото хубаво, засмяно лице! Обичаше го, нали? Ето затова щеше да се омъжи за него.
В този вечерен час тук горе цареше яснота и тишина. Нямаше смут. Тя беше Ренизенб, изправена над света, спокойна и смела, най-сетне тя самата.
Не каза ли веднъж на Хори, че трябва да слезе по тази пътечка сама в часа, в който умря Нофрет? Дали страхът ще й бъде спътник, или не, трябва да продължава да върви сама.
Ето, сега го правеше. Това бе точно часът, в който със Сатипи се бяха надвесили над тялото на Нофрет. И часът, когато Сатипи слизаше на връщане по пътечката и изведнъж се беше обърнала, за да види как я връхлита гибелта.
И точно на това място. Какво бе чула Сатипи, за да се обърне незабавно назад?
Стъпки?
Стъпки… Но и Ренизенб чу стъпки сега — следваха я по пътечката. Внезапно сърцето й силно заби от страх. Значи, било е истина! Нофрет беше зад нея, вървеше подире й…
Обхвана я ужас, но не забави крачките си. Нито пък ги ускори. Трябва да победи страха, не бе сторила зло, за което да се разкайва…
Сепна се, събра смелост и както вървеше, обърна глава назад. Усети огромно облекчение — зад нея вървеше Яхмос. Не дух на мъртвец, а собственият й брат. Сигурно е имал работа в стаята за жертвоприношения на гробницата и е излязъл едва след като тя си е тръгнала.
Спря и от устата й излетя сподавен вик на щастие.
— Ох, Яхмос, слава богу, че си ти!
Той бързо се приближаваше към нея. Тя тъкмо се канеше да заговори — да разкаже за глупавите си страхове, но думите замръзнаха на устните й.
Това не беше Яхмос, когото познаваше — нежният й мил брат. Очите му блестяха и езикът пробягваше по сухите му устни. Ръцете, които държеше малко пред тялото си, бяха леко извити, пръстите му приличаха на птичи нокти.
Той я гледаше и погледът му беше ясен. Това беше поглед на човек, който бе убил и отново се канеше да убие. Върху лицето му имаше злорада жестокост, пъклено задоволство.
Яхмос… безмилостният враг беше Яхмос! Зад маската на едно нежно, миловидно лице… това!
Мислеше, че брат й я обича, но в това нечовешко, злонамерено лице нямаше любов.
Ренизенб простена — слаб, безпомощен стон.
Разбра — това беше смъртта. Нямаше сили да се пребори с Яхмос. Тук, където беше паднала Нофрет, където пътечката беше тясна, тя също щеше да срещне смъртта…
— Яхмос! — Това беше последната й молба… В името му тя вложи всичката любов, която винаги беше изпитвала към най-големия си брат.
Молбата обаче остана напразна. Яхмос се засмя — тих, нечовешки, отсечен щастлив смях.
После се спусна напред, жестоките му ръце с пръсти като на птица се извиха и понечиха да се впият в гърлото й…
Ренизенб отстъпи към скалата, протегна ръце в напразен опит да отблъсне неговите. Това беше ужас… смърт.
И тогава чу звук — приятен, сякаш някой дръпна струна на музикален инструмент…