Нещо пеещо премина през въздуха. Яхмос спря, олюля се, после със силен вик се строполи по лице в краката й. Тя го гледаше недоумяваща. После видя перото на стрела, отмести поглед надолу, където все още с опънат лък стоеше Хори…
II
— Яхмос… Яхмос…
Онемяла от смайване, Ренизенб повтори името му веднъж и още веднъж. Сякаш не й се вярваше…
Стоеше пред малката скална дупка, а ръката на Хори успокояващо я придържаше. С мъка си припомни как той я поведе обратно нагоре по пътечката. Само успя да повтори името на брат си замаяно, с почуда и ужас в гласа.
Хори каза внимателно:
— Да, Яхмос. През цялото време Яхмос.
— Но как? Защо? И как е могъл да бъде той — нали беше отровен! Едва не умря.
— Не, той не е рискувал чак толкова, че да умре. Много е внимавал колко вино ще изпие. Глътнал е само колкото да се разболее и преувеличи признаците на болката си. Знаел е, че по този начин ще бъде извън подозрение.
— Но той не е могъл да убие Ипи! Нали беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си!
— Поредната преструвка. Ти не помниш, но Мерсу спомена, че отровата била вече обезвредена и скоро щял да се възстанови. В действителност точно така е станало.
— Но защо, Хори? Това не мога да проумея — защо?
Той въздъхна.
— Спомняш ли си, Ренизенб, че веднъж ти говорих за покварата, която идва отвътре?
— Спомням си. Наистина, дори тази вечер си мислех за това.
— Ти каза веднъж, че идването на Нофрет е донесло зло. Това не беше вярно. Злото вече беше тук, скрито вътре, в сърцата на всички в къщата. Пристигането на Нофрет само го извади от скришните му места наяве. Нейното присъствие разбули укритията. Нежното майчинство на Кайт се обърна в коравосърдечен егоизъм към нея и младостта й. Собек престана да бъде веселият, чаровен млад мъж, а стана горделив, разпътен слабак. Ипи не беше толкова разглезено, привлекателно дете, колкото пресметливо, самонадеяно момче. Въпреки демонстрираната от Хенет преданост, злобата й пролича много ясно. Сатипи се показа като груба и страхлива. Имхотеп пък се изроди в дребнав и надут тиранин.
— Зная, зная — Ренизенб закри очи с ръка. — Няма нужда да ми казваш. Откривах това малко по малко… Защо се случиха тези неща? Защо се появи тази поквара, както ти казваш, отвътре?
Хори повдигна рамене:
— Кой може да каже? Вероятно защото винаги има развитие. И ако някой не израсне по-виден, по-мъдър и по-голям, тогава развитието тръгва в друга посока, подхранвайки зли намерения. Или може би защото животът, който всички водеха, беше толкова затворен, свит в себе си, без простор и видимост. Или пък сигурно както се заразява реколтата — първо едно, после друго повяхва.
— Но Яхмос, Яхмос си беше все същият!
— Да, и това е една от причините, заради която започнах да го подозирам. За другите — съобразно нравите им — можех да го приема. Но Яхмос вечно е бил боязлив, вечно управляван и недостатъчно смел да се възпротиви. Обичаше Имхотеп и работеше здраво, за да му угоди, а баща ти го смяташе добронамерен, но глупав и бавен. Той го презираше. Сатипи също се отнасяше към Яхмос с цялата ехидност на една грубиянка. Постепенно натрупаното вътре в него негодуване — спотаено, но дълбоко — се надигна. Колкото по-хрисим изглеждаше, толкова повече нарастваше вътрешният му гняв. И тогава, точно когато се е надявал най-сетне да получи наградата за трудолюбието и усърдието си, да бъде признат като съдружник на баща си, се появи Нофрет. Наложницата и нейната красота преляха чашата. Тя започна да действа по мъжки и с тримата братя. Бръкна в раната на Собек с презрението си, че е глупак; разгневи Ипи с отношението си към него като към едно опако дете без капка мъжественост и показа на Яхмос, че в нейните очи той е отрепка. След идването на Нофрет най-сетне езикът на Сатипи изкара Яхмос от кожата му. Подигравките, укорите й, че тя е повече мъж от него, накрая го извадиха от равновесие. Той е срещнал Нофрет на тази пътечка и обезумял, я е блъснал долу.
— Но нали Сатипи…
— Не, не, Ренизенб, ето тук всички сгрешихте. Отдолу Сатипи е видяла какво се е случило. Разбираш ли сега?
— Но нали Яхмос беше с теб по посевите?
— Да, но през последния час. Не забеляза ли, че тялото на Нофрет беше студено? Ти самата докосна бузата й. Помисли си, че е паднала малко преди това — ала беше невъзможно. Била е мъртва отпреди два часа, но под горещото слънце лицето й не можеше да бъде толкова студено, когато го докосна. Сатипи е видяла какво се е случило. Започнала е да се върти наоколо уплашена, незнаеща какво да прави; тогава те е видяла, че идваш, и се е опитала да те отклони.