— Я стига, Никита, какво те тревожи мотивацията? Човек като те слуша, излиза, че е достатъчно да се промени мотивацията — и цялата пиеса ще блесне като диамант. Пък то няма какво да блести там! Пиесата е тъпа, безкрайно тъпа, а авторът, прости ми, господи, не мога дори да му запомня името, е пълен идиот, някакво амбициозно журналистче от Подмосковието. Намерил някой с издут портфейл и уговорил човека да плати постановката. А ние сме хора на заплата, дали са ни ролите, текста, играеш до скъсване и хич да не ти дреме. — Макар да ценеше у хората изискаността, самата Арбенина се изразяваше рязко и изобщо не си поплюваше, казваше всичко, което смяташе за нужно, тъй като беше свикнала да бъде специална за художествения ръководител на театъра — и за предишния, който бе починал преди няколко години, и за сегашния, който я обожаваше. Всичко й се прощаваше и тя отдавна беше свикнала с това. — И изобщо, ти не играеш Зиновиев, а Юрий, историята с майката не е твоя мотивация. Твоята работа е да играеш така, че да изтъкнеш себе си. Трябва да блеснеш — това е задачата ти. Не се тревожи — и без това пиесата е глупава и няма да се задържи в репертоара повече от един сезон.
— Евгения Фьодоровна, как не разбирате! Точно там е работата! Аз не искам спектакълът да излезе на сцена три пъти и да го свалят! На мен толкова години не ми даваха да играя, толкова години чаках да ме премятат от епизодична към друга малка роля, а сега ми дадоха голяма и интересна роля, в която бих могъл да покажа всичко, което умея, така че за мен е важно спектакълът да се играе повече от един сезон. Затова ми се иска пиесата да стане по-добра.
— Не може да се направи по-добра, глупчо! Не виждаш ли, че е слаба, несръчно написана! Криминале! Ама това е просто смешно! За да върви едно криминале на сцена, то трябва да е „Мишеловката“ на Агата Кристи, а не някакви безпомощни вълнения на провинциален журналист, който, не щеш ли, си е въобразил, че е велик драматург. Изхвърли от главата си мисълта да се прославиш чрез този хилав литературен материал, този път няма да успееш. Както се казва, не и в този живот. Твоята работа е да покажеш себе си на режисьора откъм най-добрата си страна, тогава при следващата постановка той няма да те забрави.
— Ами зрителите… — подзе Никита, но Евгения Фьодоровна само изкриви лице.
— Нали ти казах: не и в този живот. Не с тази пиеса. Не с този спектакъл. Примири се най-сетне, че зрителите и този път няма да те забележат. Но по-нататък ще получиш триумфа си, ако сега се държиш правилно и се постараеш хубавичко. Доколкото разбирам, ти си много симпатичен на Дудник — и водка си пийвате заедно, и времето си прекарвате в една компания. Не, не извръщай глава, Никита, не се преструвай, че това не е истина, аз знам всичко за тебе — и Арбенина лукаво се закани с пръст на младия актьор.
— В този театър няма нищо скрито-покрито, работя тук цял живот и виждам всички като на тепсия.
Дудник беше гост-режисьор в „Нова Москва“ и след трагедията с художествения ръководител на театъра Лев Алексеевич Богомолов, който сега лежеше в реанимацията и береше душа, по нареждане на дирекцията започна репетиции на новата пиеса „Правосъдие“, върху която преди това бе започнал работа Богомолов.
Колодни потиснато мълчеше, после протегна ръце и взе в скута си котката Есмералда. Котката с удоволствие потърка челце в корема на актьора: обичаше Никита и му се галеше, макар че иначе беше същество капризно и почти на никого не позволяваше фриволно отношение.
— Как мислите, Евгения Фьодоровна, скоро ли ще намерят престъпника? — плахо попита той.
— Ще го намерят, къде ще вървят. Всичко е очевидно — въздъхна актрисата. — Милиционерите ще се помотаят седмица-две при нас и всичко ще изяснят.
— Какво ще изяснят? — избъбри Колодни с някаква уплаха или пък недоумение. — Какво общо имаме ние? Нали не ние… Лев Алексеевич… Не може да е никой от нашите. Пък и за какво? Нали не мислите, че…
— Господи, Никита, сърце мое, какво толкова има да му мислиш? Не разбираш ли кой и защо е искал да убие Льова? Ами че то е очевидно.
На другия ден сутринта Настя Каменская посети своя стар приятел Григорий Гриневич, който работеше като помощник-режисьор в един от московските театри. С Гриша бяха израснали в един блок и бяха добри приятели от ученическите години. Като тийнейджър Гриневич беше влюбен в Настя, но тя го възприемаше само като добър приятел, а когато в девети клас постъпи във физико-математическата гимназия и седна на един чин с Алексей Чистяков, въпросът за романтични отношения с когото и да било, освен с Льоша, отпадна от само себе си.