— Нима това важи поголовно за всички? — не повярва тя.
— Не, разбира се. Има хора, които са луди по работата си, а има и такива, за които не е толкова важно да излязат на сцената, колкото да спечелят пари с уменията си, затова не държат особено да имат роли в спектаклите, а с удоволствие печелят от корпоративни партита и частни вечеринки. Във всеки случай, така казват те. Но в действителност това е само илюзия. Просто не им дават да играят каквото искат и толкова, колкото искат, така че си внушават, че всъщност нямат и особен мерак. Мислят си го и си вярват. Разбери, Настя, актьорът е човек в абсолютно подчинение, зависим човек, той няма власт над живота и работата си, той чака да го повикат, да му предложат, да го разпределят. Тоест той постоянно зависи в работата и живота си от чужда воля, от чужд интерес, от чуждо желание, мнение, настроение, гледна точка. Актьорът не може нищо сам. И дори след като са го избрали, предложили, разпределили, той трябва да прави това, което му нарежда режисьорът, тоест трябва да вае онзи образ, който вижда постановчикът. Актьорът разполага само с една свобода: да избира средствата, с които ще решава задачата, поставена от режисьора. Сам не може нищо друго. Точно там се крие целият ужас. Затова и характерите им са такива детински, макар че може да изглеждат сериозни и солидни. В действителност особеностите на професията не им позволяват да развиват у себе си способности за извършване на определени действия.
— Ами разделянето на лагери? Слушала съм за скандали в театри, когато актьори са искали да пропъдят режисьор и така нататък. И ти самият току-що ми каза как в „Нова Москва“ хората се разделили на две групи заради Арбенина.
— Именно. Разделят се на лагери. Това е абсолютно детски модел на поведение. Ти за червените ли си, или за белите? Събират се в групичка, за да обсъждат, но без да надигат глава, без да проявяват индивидуалност. Не казвам, че актьорите са лоши, те са чудесни, талантливи са, необикновени, просто професията ги принуждава да бъдат такива и по правило не могат да бъдат други. А онези, които могат, които не се страхуват да проявят индивидуалност и характер, стават режисьори.
Когато си тръгна от Гриневич, Настя се качи в колата и пое към „Власта“, като по пътя обмисляше чутото. След като сериозно размисли, стигна до неутешителния извод, че Гриневич май не е прав или е прав, но не във всичко. Не може нещата да стоят така. Просто е бил в такова настроение, може да се е скарал с някой актьор, затова в яда си й наприказва тези работи. При всяко положение и той е човек на изкуството и тя трябва да приема думите му с известна критичност. Да провери и препровери, както самият той я посъветва.
— Владик, аз цялата съм едно съмнение — призна Настя на Стасов. — Не съм сигурна, че ще се справя с театъра. Току-що се видях с един познат, който работи в театър.
— В същия театър ли? — с интерес я прекъсна Стасов.
— Не, в друг. След разговора с него у мен се породиха опасения, че няма да вникна в нещата там и няма да мога да направя нищо свястно. Дали да не се откажем от тази поръчка?
— Да не полудя — избуча Владислав Николаевич. — Аз поисках безумна сума от Вавилов, а той се съгласи и окото му не мигна. Това са нашите доходи, а нашите доходи, между другото, са вашите заплати и премии, така че изхвърли всички глупости от главата си и започвай да работиш.
— Ама как да работя! — простена Настя. — И с кого? С едно хлапе, което още нищо не умее? Поне да си имах работа с някой опитен колега, когото добре познавам и на когото мога да разчитам, а с този? Дори не мога да си представя доколко мога да му се доверя. Ами ако не може нищо да му се възлага и да трябва всичко да контролирам и проверявам по сто пъти? Ще се видя в чудо. Хайде пожали ме, Стасов!
— А мене кой ще пожали — мрачно отвърна той. — Да не мислиш, че на мене ми е лесно? Главата ми тежи като чугун, сякаш е направена от железни стружки, гърлото ми е пресъхнало… И ми се спи, очите ми сами се затварят.
— Защо така? — вдигна вежди Настя. — По случай вчерашния Ден на милицията ли?
— По случай твоята нова работа, неблагодарно същество такова. И това ми било жена!
— Това пък какво общо има? — учуди се тя.
— Ти трябва да бъдеш мека и жалостива. Аз, между другото, снощи до посиняване съм напивал Коля Блинов, за да ти разреши да работиш и да не мърмори. Мислиш ли, че ми беше лесно?