— С Лев Алексеевич, естествено, после с Дудник. Е, и с мен… Ами с всички по малко, общителен… беше… С всички разговаряше, задаваше много въпроси, интересуваше се от всичко. На някои това не допадаше, нали знаете, хората смятаха, че събира клюки. Но да общува постоянно с някого… — Колодни внезапно вдигна глава и леко примижа, сякаш си спомни нещо. — Ами да, с Михаил Лвович, с Арцеулов. И аз се изненадах, когато научих. Веднъж след спектакъл се отбих при Михаил Лвович в гримьорната му, трябваше да го питам нещо, отворих, без да почукам — а там седи Артьом. И нещо разпалено обсъждат с Михаил Лвович. Толкова се учудих! Какво имаха да обсъждат? Обикновено дори две думи не разменяха, Арцеулов не задаваше никакви въпроси за ролята си на репетиции. А този път гледам — седят един до друг, почти рамо до рамо и разговарят тихо.
— Наистина ли тихо? — усъмни се Настя.
— Мислите, че си съчинявам ли? — обиди се Колодни. — Арцеулов има толкова звучен баритон, че се чува в целия коридор, когато говори в гримьорната си. А този път нито дума не стигаше до коридора, затова влязох, без да почукам — беше тихо и бях сигурен, че Михаил Лвович е сам вътре. Влязох — и двамата млъкнаха. А Артьом направи една недоволна физиономия… Но аз успях да чуя последната реплика на Арцеулов, когато отворих вратата. Той каза на Артьом: „Сто пъти съм ти казвал…“. Разбирате ли?
— Искате да кажете, че според последните думи те са разговаряли далеч не за пръв път на тази тема, така ли?
— Именно! — кой знае защо се зарадва Колодни. — А пред хора се държаха така, сякаш изобщо са само на „добър ден“. Дори в бюфета не съм ги виждал на една маса. От мен нямате много полза, нали?
Той се усмихна виновно и разроши гъстата си коса с разперени пръсти.
— Днес не ме бива за събеседник, главата ме цепи. И изобщо, настроението ми е едно… нали разбирате. Паметта може и да ме подведе. Оставете ми координатите си, ако си спомня нещо, веднага ще ви звънна, става ли? Главата ми не го побира, че Артьом го няма вече. Знаете ли, имам чувството, че сънувам, че това е просто кошмар, пиянски кошмар, ей сега ще се събудя — и ще се окаже, че всичко е както преди, ще дойда в театъра на репетиция и ще видя Артьом с неговите тетрадки…
Колодни все пак не успя да се овладее и заплака, тихо и горчиво. И в тази секунда на Настя Каменская наистина й дожаля за него.
Оказа се, че далеч не е лесно да извикат в театъра всички артисти, играещи в „Макбет“: някой бил на снимки, друг репетирал в друг театър, трети просто си имал някаква работа. Но следователят Блинов настоя: трябва да бъдат разпитани всички, за да се разбере кой кого къде е виждал по време на целия спектакъл. Може би някой е видял човек да се качва по стълбите към служебната квартира? Може би някой е забелязал необичайна нервозност или разсеяност у партньора си на сцената? А и освен артистите под подозрение попадаха и други служители от „Нова Москва“. За зрителите пък да не говорим… Но нали трябва да се започне с нещо.
След срещата в кабинета на художествения ръководител помолиха Никита Колодни да се качи в квартирата и в присъствието на следователя да погледне дали нещо не е изчезнало и няма ли някакви промени в обстановката и предметите. Излезе, че това не е лесна работа — отначало Колодни категорично отказваше да отиде на местопроизшествието, пребледняваше, заекваше и повтаряше, че няма да понесе вида на стаята, в която е било извършено убийството, после все пак се предаде. Обикаляше квартирата с треперещи крака и постоянно молеше за разрешение да отиде в кухнята и да пийне вода от чешмата. Явно махмурлукът му беше тежък.
— Не съм много наясно с вещите на Артьом — каза той най-сетне, — но ми се струва, че всичко си е на мястото. И компютърът, и тези папки — лежат си както винаги са си лежали. И тетрадката със стенограмите му.
— Колко бяха папките? — строго попита Блинов.
— Не си спомням, май три или четири. Сега, почакайте — сбърчи чело Колодни, — всеки път ми правеше впечатление, че са различни на цвят — синя, червена и черна, точно така, значи, три. И си наричах в зависимост от това как са подредени: ако червената е върху черната, довечера спектакълът ще бъде средна хубост, без вдъхновение, а ако червената е върху синята, ще стане добре. Ние, актьорите, сме суеверни хора, вярваме в поличби.