Чистяков работеше на компютъра в хола. Дойде в кухнята, за да си налее чай, и като видя жена си с книжата в ръце, веднага се разтревожи.
— Сега да не ми кажеш, че ти трябва компютърът? — хвърли се в атака той. — Дори не си мечтай, няма да те пусна, имам спешна работа…
— Льоша, днес не съм нито писател, нито търсач — успокои го тя, — днес съм читател. И после, аз си имам лаптоп, забрави ли?
— Ти, приятелко, си забравила, че завчера той се повреди и аз го занесох в института да го видят и поправят моите момчета.
По дяволите! Наистина съвсем беше забравила за това. Просто й се бе изпарило от главата.
— Видяха ли го? Какво казаха? — с надежда попита Настя. — Кога ще го поправят?
— Обещаха за днес, така че утре или вдругиден ще ти го донеса. Днес обаче ще прощаваш. Нахрани ли се? Защото съм взел тиганици с тиквички от кулинарния, вкусни са. Искаш ли?
— Вече поисках — тъжно призна тя. — Намерих ги в хладилника, поисках и ги изядох.
— Ами пилето? Специално за теб изпекох пиле — разстрои се Чистяков. — То е хубаво, когато е топло, а утре за нищо няма да става.
— Не плачи, и пилето изядох. Извинявай.
— Цялото? — не повярва Алексей.
— Колкото ми беше оставил, толкова изядох — сопна се Настя. — Цял ден съм гладувала. И изобщо, трябва да се радваш, че имам добър апетит.
— Голяма работа си! — каза той, наля си голямата тумбеста чаша с чай и отиде в хола да работи.
Настя реши да започне с бележките по „Хамлет“, защото в текста на пиесата не би намерила отговорите на въпросите си за двете тежки престъпления, там те не можеше да бъдат. Виж, в бележките — кой знае… Може би щеше да се мерне някаква аналогия с последните събития в театър „Нова Москва“.
Но бележките по трагедията я разочароваха. Артьом Лесогоров явно не бе чел нито Белински, нито Аникст, нито Луков, нито други шекспироведи и мислите му се оказаха бледи и плитки. Ама какво е това, да се чудиш просто? „Хамлет до такава степен е погълнат от идеята за отмъщение, че жертва дори Офелия, като с внезапното си равнодушие я докарва до лудост. И едва в момента на погребението на Офелия разбира какво е направил и дава воля на чувствата си, като се сбива с брат й.“ Това би могъл да го напише гимназист, но не и човек с висше образование, който професионално се занимава с журналистика. Естествено, Настя не намери никакви аналогии. Само си изгуби времето.
Добре, да прочетем пиесата. Ако е на същото ниво, можем да разберем драматурга Малашченко, такова нещо наистина едва ли има смисъл да се препоръчва за поставяне. А това е последният вариант, многократно поправен и подобрен. Какво ли е било в самото начало? Сигурно пълен ужас. И самата криминална история, разказана в пиесата, беше безжизнена, някак мъртва, сякаш изкуствено измислена с някаква невидима на пръв поглед цел. Ако идеята бе на повърхността, историята сигурно щеше да изглежда правдоподобна, но така… Впрочем защо ли се чуди, та целта е очевидна: да се спечели слава, известност или — като вариант — по какъвто и да е начин да се проникне в театъра, а за целта трябва да се измисли нещо. И ето, Лесогоров е измислил.
Не й даваше мира мисълта за явната лъжа на Артьом, когато той й обясняваше защо е избрал за постановката на пиесата „Нова Москва“. Нещо го теглело именно към този храм на изкуството и не го е интересувал никой друг театър.
Но какво го е теглело? Какво?
И отново нещата се обърнаха далеч не така, както му се искаше на Гарвана. Още щом завърши разказа си за записките на Лесогоров, свързани с „Хамлет“, общият разговор веднага се насочи към Шекспир. Камъкът и Змеят, като същества високообразовани, се замеряха с цитати, като използваха ту езика на оригинала, ту различни преводи и се фукаха със знания, почерпени от специални книги и статии. Котаракът обаче ги слушаше, презрително примижал, и на Гарвана дори се стори, че тоя дрипльо има собствено мнение, което по никакъв начин не съвпада с официалното. От една страна, разбира се, би било интересно да го послуша, може тоя калпазанин да запуши устата на Змея. Но от друга, котаракът може да се самоизтъкне, а това не бива да се допуска.
Но се наложи да се примири, защото Змеят и Камъкът, след като се умориха да се бомбардират с висока критика, се обърнаха към Котарака.