— Какво приказвате, Евгения Фьодоровна? Как така — по-добре да си иде? Искате да кажете, че е по-добре Лев Алексеевич да умре? Но как можете?!
— Аз мога — леко се позасмя Арбенина. — Повярвай ми, дете, имам житейски опит с парализиран съпруг, който прекара инсулт. Не бива да мамиш нито себе си, нито околните. По-добре да се простиш с човека и да го погребеш, отколкото така… Разбирам, изпитваш срам и неудобство да мислиш така, защото това не е прието. Трябва да се бориш докрай, да вярваш и да се надяваш. Знам ги всички тези лозунги. Но лозунгите са едно, а реалните възможности на медицината — съвсем друго. В огромното мнозинство от случаите медицината е безсилна да постави човека на крака, да му върне разума и говора. Безсилна е, разбираш ли? И много ли смисъл има в такова съществуване?
— Смисъл винаги има — твърдо отговори Елена. — Ако вие не го виждате, това не означава, че го няма. Човекът трябва да живее на всяка цена, това е аксиома.
Евгения Фьодоровна въздъхна и си дръпна ръката. Какво може да обясни човек на това момиче, което е живяло само трийсет години? Тя вероятно още не е погребвала никого от близките си. И не е виждала тежки болести. И се страхува от смъртта, страхува се просто панически, оттук и всичките й разсъждения, които наистина звучат много хуманно, но в действителност са продиктувани само от едно: от желанието колкото може по-дълго да избягваш смъртта — и своята, и чуждата… Това е обичайният страх, присъщ на огромното мнозинство хора. Нормално е. Но, боже мой, ако те само знаеха колко е неправилно това! Смъртта е нещо нормално в живота, обичайно ежедневно явление, с което човек може и трябва да свикне и да престане да се страхува от него. Без смърт няма живот, а без живот няма смърт, животът и смъртта са свързани помежду си като сиамски близнаци. Щом не те е с грах да живееш, не бива да се боиш и от смъртта — тя е неизменен и неизбежен спътник на всеки живот. Разбира се, на трийсет години такива думи звучат нелепо и неразбираемо, но за Евгения Фьодоровна, която за седемдесет и шест години бе погребала много скъпи хора, близки и просто познати, това е очевидно и не изисква обяснения.
— Ти само си представи — бавно каза тя, — че Лев Алексеевич остане жив и запази разума си, но болестта му отнеме всичко останало. Ще лежи вкъщи безпомощен, неподвижен, безмълвен, ще лежи и ще чака да отидеш при него и ще разбира, че ти, младо красиво момиче, стоиш край леглото му и изнасяш подлогите под него, вместо да работиш и да живееш живота си. Мислиш ли, че ще му хареса? Лена, дете мое, само сега ти се струва, че си готова на всичко и предано ще се грижиш за мъжа си, каквото и да ти струва това. Така е само сега, повярвай ми. Лев Алексеевич е млад, много млад, още няма петдесет и сърцето му е здраво. Ако оцелее, ще живее още много, много дълго. Твоята жертвоготовност, която си готова да демонстрираш сега, ще разцъфти през първите три месеца, после ще започнеш да се уморяваш. А после, един прекрасен ден изведнъж ще осъзнаеш, че така ще бъде винаги. Винаги, разбираш ли? Година, втора, пет години, десет, двайсет, трийсет… Готова ли си трийсет години да се грижиш за съпруг на легло? Да не ходиш на работа, да не виждаш белия свят, да не се срещаш с приятели, да не каниш никого на гости, да не ходиш никъде, освен до магазина и до аптеката, да броиш копейките, защото няма да работиш и няма да имаш приходи, за Лев Алексеевич да не говорим. Представяш ли си поне приблизително какъв живот си пожелаваш? И на Лев Алексеевич, който ще вижда и осъзнава всичко това, ще се измъчва, ще страда и ще мечтае за по-бърза смърт?
Елена потиснато мълчеше. Арбенина стана, отиде в кухнята и отново включи чайника. Върна се в стаята с врялата вода и наля на себе си и на Елена горещ чай, сложи захар на Елена, а на себе си добави няколко капки мляко.
— Това, което казвате, е нехуманно — най-сетне издума Елена и отново се разплака. — Аз не мога и няма да мисля така. Всеки човек има право да живее толкова, колкото му е отредила съдбата, и нито ден по-малко.
— Лъжеш — внезапно стана твърд и неприятен гласът на Арбенина. — Лъжеш себе си и мен. Недей. В действителност не мислиш така. Това, което казваш, е правилно по същество и аз не бих се наела да споря, но тези мисли не са твои. Ти не мислиш така — повтори тя малко по-силно.
— Но…
— В действителност ти мислиш само колко не искаш да загубиш съпруга си и да го погребеш. Страх те е от това. И се криеш зад думите, които си чула от други хора, и ми говориш колко мечтаеш да посветиш целия си останал живот на грижи за безмълвен паралитик. Това е лъжа, страхлива лъжа. Ти изобщо не искаш това. Ти просто не искаш загубата.