Но тази нощ той спа спокойно и го спохождаха радостни сънища, защото след комедийни спектакли във всички помещения като плътен дим се настаняваше аурата на веселието и удоволствието. Това приповдигнато настроение буквално се кълбеше из зрителната зала със седалки, покрити за през нощта с огромни платнища, криеше се в пролуките между гипсовия и подвижния портал, повдигаше се до суфитите и по-нагоре, до самите решетки. И това правеше съня на Театъра дълбок, а сънищата — леки.
В седем без четвърт изскърца бравата — отвориха заключената за през нощта врата на служебния вход, и в седем и десет Театърът дочу познатите тежки стъпки на чистачката Маруся. Театърът не знаеше фамилното й име, но беше чувал, че другите чистачки я наричат именно така, Маруся, а Владимир Игоревич Бережной се обръщаше към нея със странната дума Матлюба. Театърът не знаеше какво означава тази дума, но подозираше, че е нещо уважително, защото Владимир Игоревич, административният директор, изобщо си беше такъв човек — добър, внимателен, обичаше служителите в Театъра и се отнасяше към тях с уважение. Обаче колко тежко стъпва тази Маруся-Матлюба! Уж дребна жена, дори миниатюрна, слабичка, а ходи така, че всичко трепери във вътрешностите на Театъра и това треперене отеква чак в най-отдалечените кътчета. Друго нещо е Зиночка от счетоводството — тя не ходи, а лети, не докосва с крака пода, хем е дама внушителна, тежи поне сто кила.
Освен това Театърът много обичаше котките, разбира се, не всички, той и никога не беше виждал всички котки, а само родните си, собствени театрални котки, онези, които бяха харесали сградата и живееха в нея, а също и котките, които живееха у артистите и идваха тук на гости. Разбира се, не идваха сами, стопаните им ги носеха, но пак излизаше, че са „на гости“, така че Театърът винаги се радваше на това, защото котките гостуваха именно на него, на Театъра. Има ли друго обяснение? Всички хора идват в Театъра „за нещо“ — или да работят, или да изпитат удоволствие, да се забавляват, докато котките и котараците, донесени от стопаните си, идват именно на гости на самия Театър, защото нямат работа тук, нито пък им трябват някакви спектакли. Идват и се потъркват в ъглите. Фактът, че Театърът, като всяко живо същество, приема гости, повдигаше настроението му и му създаваше усещане за собствената му значимост и равнопоставеност с живите хора.
Всъщност „на гости“ на Театъра идваха само двама: котката Есмералда, чиято стопанка беше известната актриса Арбенина, и нейното синче, котарачето на име Хамлет, когото донасяше старият приятел на Арбенина — актьорът Степан Кондратиевич Пантелеев, симпатичен старец, който бе работил в този Театър цял живот и му беше предан от все сърце. Само че Хамлет нещо не се вясваше напоследък, защото Степан Кондратиевич почина. Във фоайето портретът му бе поставен в траурна рамка и имаше некролог. Оттогава и Хамлет не бе идвал. Къде ли е? Как ли живее горкият? Сигурно и той като Театъра тъгува по стария актьор. Хамлет. Смешен един котарак, снежнобял, безумно пухкав като майка си Есмералда, но и с характер като нея. Само че докато характерът на Есмералда се проявяваше в това, че тя почти никого не обичаше и позволяваше на съвсем малко хора да я вземат на ръце, тоест беше избирателна и придирчива котка, Хамлет беше ужасно обидчив, стигаше само да го погледнеш леко накриво — край, изпада в депресия, вече не потърква хълбок и бузка в ъглите на помещенията, а се напъхва под масичката за гримиране в гримьорната на Степан Кондратиевич, свира муцунка в пода и тъгува. Освен това Хамлет не понасяше миризмата на алкохол и постоянно вдигаше скандали на стопанина си, който си падаше по чашката и честичко си я позволяваше. Никога в деня на спектакъл, но през останалото време… Степан Кондратиевич беше толкова предан на Театъра, че идваше едва ли не всеки ден, независимо дали имаше спектакъл или репетиция, или не. А спектаклите и репетициите от година на година намаляваха… Не обичаше художественият ръководител на Театъра стария актьор, ама той не обичаше и почти всички актьори от по-старото поколение, освен Арбенина и още един-двама корифеи. В отговор и Театърът не обичаше художествения ръководител Богомолов. Защо да го обича, след като той, освен своята обожаема класика не иска да поставя нищо свястно? А има толкова прекрасни постановки: комедия, бурлеска, гротеска, танци, песни, пайети, дим, музиката гърми, залата се взривява от смях и аплодисменти! Красота! И Театърът е в добро настроение, и хората, които са дошли на театър. И актьорите са радостни, защото винаги е тягостно да играеш страдание, а да играеш в комедия е весело. А още по-добре е, когато всичко е неразбираемо. Нека дори да не е комедия, да е пиеса за сериозни неща, нека е и класика, но да се прави авангардно, новаторски, необичайно, да спускат актьорите с въжета от суфитите или да пропадат в люковете, да изчезват и да се появяват. Освен това Театърът много харесваше декори, напомнящи абстрактна живопис. С една дума, колкото по-неразбираемо и загадъчно, толкова по-добре. Например беше чул как веднъж преди много години обсъждаха как „Три сестри“ била поставена в Театъра на Таганка, цяло удоволствие беше за него да слуша! Жалко, че не можеше да го види… Остър ритъм на военен марш, понякога толкова силен, че не се чуват гласовете на артистите, желязно дъно във вид на овехтял иконостас, по който се лее вода, огледална стена, увеличаваща пространството, изкривена пластика на актьорите — всичко крещи за разрухата и объркаността на света, в който истинските страдания неумолимо се хлъзгат и принизяват до панаирджийска атракция. Това се казва спектакъл, не като днешните!