— Да. Аз всичко организирах, доколкото можах…
— Именно — доколкото си могла — презрително се сопна Арбенина. — А трябва да организираш както трябва, както е нормално, а не доколкото си могла, тоест криво-ляво. Кога са следващите гастроли?
— Сега трупата е в Иркутск, там имат пет спектакъла, после трябва да заминат направо оттам за Новосибирск, после за Красноярск, после за Томск, оттам — за Кемерово. Голям тур из Сибир.
— Тогава си купувай билет и отлитай за Иркутск, включвай се в работата — посъветва я Евгения Фьодоровна. — Каквото ще става — ще става, а хората, твоите колеги, не бива да страдат. Те трябва да живеят, да работят, да издържат семействата си. Какво общо има тук Лев Алексеевич? Какво общо има твоята лична драма? Случи ли се някаква промяна, в същия момент можеш да излетиш за Москва. Не си нужна тук сега, разбери го! Трябва да спечелиш пари, за да се подготвиш за бъдещето. Това е необходимо на първо място за Лев Алексеевич, така че заради него се постарай. Представяш ли си колко пари ще ти трябват, ако той се прибере вкъщи инвалид? Ами ако, не дай си боже, почине? Поне имаш ли представа колко струват днес погребенията?
Елена, която уж се беше успокоила, отново се разплака.
— Не мога да мисля за това…
— А трябва. Трябва да мислиш. Трябва и да се подготвяш. Смърт, морга, ковчег, венци, погребение, гробове — това са все елементи от живота ни, от които никой още не е успял да се скрие и притаи. Всички минават през това. И ти ще минеш, рано или късно.
Арбенина се прибираше късно през нощта. Беше много уморена от разговора с Елена, но същевременно беше доволна: струваше й се, че е съумяла да разтърси горкото момиче и да го насочи по конструктивен път. През последните две денонощия, след разговора с Каменская, Евгения Фьодоровна много мисли за възможността самата тя внезапно да умре. Не може да се каже, че мислите й бяха приятни и весели, тя изглеждаше бодра само пред колегите си, а всъщност страхът се бе вселил в нея още от първия миг, когато й казаха, че може да има още жертви. Опитваше се да си представи как някой се прокрадва изотзад и я удря с нещо тежко по главата и… Какво? Ще умре ли? Или като Богомолов ще изпадне в кома и ще се озове в реанимацията, ще лежи там денонощие след денонощие, седмица след седмица, месец след месец с неясен край, отслабваща, със сонди и трахеостомна канюла, включена в апарати? Не, не и не. По-добре веднага да умре. Дори да оцелее след такава травма, предишния живот вече няма да го има, а в такъв случай по-добре да го няма изобщо. Евгения Фьодоровна Арбенина, народната артистка на Русия, не искаше друг живот.
Този вторник се оказа слънчев, не приличаше на есенен, макар да беше студено. Ирина Савенич имаше планирана изява пред почиващите в станцията, ръководен от съпруга й Коротков, и тя не без усилие успя да измъкне извън града и Настя, и Чистяков. Разбира се, Настя не беше забравила обещанието си да отиде, което бе дала преди две седмици, но в последния момент нещо я домързя, дощя й се да се поизлежава вкъщи на дивана, да поспи, да побезделничи, или в краен случай — да поработи. Чистяков обаче прояви завидна твърдост.
— Първо, обещала си и само това е достатъчен аргумент — заяви той. — Второ, бледа си, изтощена, трябва да подишаш чист въздух. И трето, дай на онова момче възможност да си поеме дъх. Та аз помня как беше всичко, когато работеше на „Петровка“.
— Е, и как беше? — присви очи Настя и придърпа одеялото чак до носа си.
— Ами през цялото време хленчеше, че било невъзможно да вършиш няколко неща едновременно, защото мозъкът ти не успявал да се пренасочва от един масив информация към друг. Така ли беше?
— Добре де, така беше — неохотно се съгласи тя. — И какво от това?
— Ами твоето момче също работи на „Петровка“ и освен вашата обща театрална епопея сигурно има още купчина други случаи, а ти не го оставяш да отдъхне, мъкнеш го със себе си из театъра всеки ден, от сутрин до вечер. Имай малко съвест, приятелко.
— Не е всеки ден — възмути се тя. — Миналия вторник не съм го закачала. И днес го пуснах. И между другото, и вчера не се видяхме. Бях сама в театъра.